Това е заглавието на едно от стихотворенията на Мария Липискова от новата й книга „Хирошима моя“. То много точно охарактеризира поезията й, отношението към писането и желанието да се занимава със същността, а не с бързо изчезващото лустро на живота и литературата. На въпрос в една анкета преди години дали е била част от някакви литературни групи, кръгове общности, тя отговаря: „Не, просто пиша и публикувам вече 20 години – и така съм свързана с “Литературен вестник”, Литературен клуб, Liternet, Public Republic.“ Ето какво пише Христина Панджаридис от „Диаскоп“ за книгата й „не-снимане“, което впрочем можем да отпратим и към настоящата „Хирошима моя“: „Стиховете на Мария Липискова не стават за забравяне. Светлината, която струи от тях, не позволява на праха да се натрупа и да ги изяде бавно и монотонно. Поезията ù е утоленост, след която отново посягаме да пием, да задържим книгата и да я пазим от искрите на пожарите.“ Това е третата книга на поетесата, която досега е издала „По следите на мадлен“ (2007) и „не-снимане“ (2013), която беше номинирана за Националната награда за поезия „Иван Николов“. Превежда от руски език автори като Михаил Ямполски, Борис Дубин, Михаил Епщейн и поезията на Бродски, Леонид Шваб, Олег Юриев, Павел Арсениев, Глеб Шуляпков, Полина Барскова, Анна Глазова. Мария Липискова публикува освен поезия и проза, също и литературна критика , а стиховете й са превеждани на хърватски, румънски, испански, английски и немски.
Централата на ДПС на бул. "Александър Стамболийски" не е предоставена по реда за политическите партии. Тя е предоставена по договор за наем от 1996 г.,..