Екатерина Йосифова – поет на месеца в Столична библиотека

По традиция всеки месец Столична библиотека представя един „Поет на месеца“. Този февруари това беше голямата българска поетесе Екатерина Йосифова. Сред гостите – много писатели, поети и почитатели, беше и поетът Иван Цанев, който произнесе слово. В нейната „Апология на поезията“, писана по повод наградата „Николай Кънчев“ и публикувана във в. „Култура“ тя написа: Поезията е защитник на езика. Владее законите му, нарушава ги, за да продължават и той, и тя. Преодолява загражденията, проветрява пространствата му, пуска на воля неговата неизчерпаемост. Поезията е спасител на думи: стари и старинни, захабявани или пренебрегвани – стъпва в следите им, намира ги за нов живот. Драска върху речниците. Заема се да спасява и неща без думи, проскубани и изчезващи тъжни животни. Когато свободите се смаляват – а те се смаляват всеки ден – Свободата на Поезията расте. От възхвала, както и от защита, Поезията няма нужда. Тя е възхвала и защита.
В двете излезли книги-анкети с нея - на Борис Роканов и Николай Трайков - може да се усети и разбере защо почеркът й е така категоречно рязък, думите – малко и прецизирани до крайност, а понякога така нежно жестоки... Литературната критика обаче е в дълг към Екатерина Йосифова, както впрочем и към други големи български поети. Ако проследим книгите й от първата „Късо пътуване“, ще видим целостността на личността и развитието на таланта й, който още в ранните й стихосбирки през 70-те и 80-те на миналия век тосят зародиша на специфичната й лапидарност, афористичност и игровост. Преди няколко години по повод последната й засега стихосбирка „Икономична класа“ бях написала: Едва ли има по-свободен поет от нея в българската литература. Какво ни казва тя? Може да се живее просто, може да се съсредоточим върху важните неща, може да бъдем щастливи – пó дзен или не, но също може да ни боли, можем да сме самотни единаци, да сме тъжни или ядосани... Можем да живеем с любов и без любов, но без книги – не можем. Днес тези думи са препотвърдени, защото поезията на Екатерина Йосифова с времето зазвучава с още повече дълбочини и нюонси, нейната пестеливост откъм думи е възнаградена с разширяване на смисъла.