Дойчин Боянов - за алпинизма като метафора за достигането на "върха"

публикувано на 29.12.19 в 08:40 | обновено на 29.12.19 в 09:00

Пред Нанга Парбат

Снимка: Личен архив

Интервю на Таня Иванова с Дойчин Боянов - първа част

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Интервю на Таня Иванова с Дойчин Боянов - втора част

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Дойчин Боянов е един най-добрите български алпинисти. Безкислородното му изкачване на Еверест (от север) през 2004 г. не е повторено досега от друг българин.

"Една много тежка експедиция. Може би нямам по-тежка експедиция от тази. Първо, страшно много се подготвях за нея. Две години ми беше целенасочената подготовка. От момента, в който беше обявен проектът, аз бях обсебен от него... Изпитвам известно удовлетворение, че не се поддадох на обстоятелствата и изкушенията да го направя с кислород... Но, в крайна сметка, в една експедиция, когато има смъртен случай, не можем да отчитаме успехи и аз, лично за себе си, чувствам по-скоро едно поражение, отколкото някакъв триумф."

Бил е на осемхилядниците Нанга Парбат и Гашербрум 1, на седемхилядника Ленин, на петхилядника Алпамайо в Перу, на К2 достига до 8150 м. Изкатерва легендарни маршрути по големи стени, като “The Nose” по Ел Капитан, Мармолада в Доломитите, североизточната стена на Пиц Бадиле, по маршрута на Касин.

Осъществява премиерни изкачвания на върховете Левски (5733 м) и Сивата кула (5433 м) в Каракорум, както и на върховете Голям иглен връх, Св.Борис, Симеон и Академия на о.Ливингстън, Антарктида.

Роден в семейството на учители, днес Дойчин е на 43 години и вече е баща на две деца, преподава в НСА и продължава с експедициите. Това лято изкачи техничния петхилядник Найсер Брак в долината Чаракуза, Пакистан.

"Не обичам да ме изпращат на летището, но обожавам да ме посрещат... Не съм спрял от първата минута, в която станах родител, да се занимавам с катерене. Дори синът ми беше на 1 месец, когато змаинах на поредната експедиция. Едва изчаках първия му рожден ден, за да замина на следващата... Ако преди съм премислял може би по два пъти нещата, сега ги премислям и един път за тях поотделно (за семейството си - бел.ред.)."

Целта му сега са сложни маршрути и девствени върхове.

"Алпинизмът е много голям, защото ни създава метафората за успеха, за достигането на "върха". Така че той е необходим на хората да служи по този начин - като нещо, което постига невъзможното. Не като нещо овладяно, което ни е подарено, а пък ние да си въобразяваме, че сме изживели нещо велико... Лично ще се постарая да не се проваля в ревността си към алпинизма и в отношението, което имам към него, а то е да бъде запазен в неговата най-чиста форма... Ние оценяваме хората, които преминават през проблемите с достойнство и със стил, а не тези, които ги заобикалят."

"Обръщайки се назад в годините, има моменти, в които съм правил компромиси... Едно такова решение беше през 2005 г. на връх К2. За мен това беше едно от най-трудните ми решения, защото още тогава ние схващахме, че може би ще се качим на този връх, но никакъв шанс да се върнем. Представете си - поколения алпинисти, мечти (към онзи момент все още няма българско изкачване на К2 - бел.ред.)... Ти си там, на мястото, имаш реалната възможност да го направиш, с всяка крачка го правиш. В един момент схващаш, че нещата не са съвсем ок. И тогава да го вземеш това решение - да, може и да е компромис, но пък, благодарение на този компромис, днес сме с Вас и разговаряме."

Интервюто с Дойчин Боянов чуйте в звуковия файл.