На училище с овните на Маракеш и ибадитите в Оман

След като открихме учебната година у нас, „Изотопия” се амбицира да започне и академичната, но по мароканския календар. Въпреки че учениците там са в клас още от 1 септември, 25-и бележи стартът за студентите. 

Повод да ви запознаем с млада жена, която знае това най-добре, защото преподава в марокански университет. Д-р Биляна Попова е прекарала немалка част от живота си в различни страни от арабския свят. Познава го и като ученичка, и като учителка. За детските ѝ спомени от училище, за анимациите на класически арабски, замерянето с вода по улиците, овнешките вътрешности редом с прането и още – за академичната свобода и свободата да преосмислиш собствените си клишета и насадени представи – разказва Биляна, докато все още е в България. Първата ни спирка:

 Университетът в Ифран

Той се казва „Ал-Ахауейн”, което значи „Двамата братя”. „Направен е от предишния крал на Мароко Хасан II и краля на Саудитска Арабия. (...) Намира се на едно малко изолирано място в Ифран, град на 1600 метра надморска височина в Атласките планини, и е много приятно, защото студентите ни – освен, че събират знания – могат и да се забавляват с различна флора и фауна. Има много хубави маймуни, които понякога идват до университета и са много забавни, много радват и туристи, и студенти”, обяснява Биляна.

Университетът е насочен към англосаксонската академична среда и мисъл. Повечето курсове са на английски, включително този, който тя води. Преподава ислям от социологическа гледна точка – като една от религиите, които влияят на обществото. Иначе в университета има три големи факултета с различни дисциплини. Повечето студенти са мароканци. Логично, има и много студенти от Саудитска Арабия и емирствата. Сред чужденците има американци, нигерийци, тунизийци. Всички са заедно в малък Ифран.

„Най-красивото в курса, който водя аз, е, че всички тези хора идват от различни страни, с различни разбирания и точно в такава среда може наистина да се разговаря за исляма като религиозен феномен, който се изживява и разбира от различни хора по коренно различен начин. И това е красивото – че могат да се обменят идеи. Мароканците може би имат по-обединен фронт, защото излизат от система, която е доста унифицирана, с едни и същи разбирания, които точно в университета имат възможност да изпитат – доколко са наистина глобални, доколко са точно техни специфични разбирания, докъде политиката се меси в религията и докъде не”, пояснява Биляна.

Според нея унификацията в Мароко идва от училище. Има ясно изградена политика какво да се преподава от първи клас. Самата тя е изкарала началното си образование в арабско училище в Маракеш, където е единствената чужденка. Тогава е трябвало да учи шест ислямски дисциплини. Сега има промяна, но когато прекрачва прага на школото си през 1996-а, е трябвало да учи Корана, както и хадиси, които разясняват как човек трябва да живее и разискват етични въпроси.

„Ислямските дисциплини бяха най-важното в преподаването на арабски”, спомня си Биляна, която обаче е учила и на френски, по тогавашната френска образователна система, с френски учебници. Така сутрин децата се потапяли в един свят, следобед в съвсем различен.

Два свята в една класна стая

„Тогава в училищата се учеше на класически арабски, който много се различава от мароканския диалект. Така всичките ми съученици гледаха на арабския като на чужд език, защото той не се говори. Помня, че детските – например „Покемон”, бяха решили, че ще се озвучават на класически арабски, и така половината деца нищо не разбирахме какво става в историята”.

Все пак Биляна започва да разбира много бързо. Дали това, което са изучавали по френската система сутрин, не е противоречало частично или напълно на това, което са учили на арабски следобед? Особено когато става въпрос за идеите, формирали културното развитие на човечеството в историята назад.

„Обучението на френски, което започва в начален етап и вече много се задълбочава в гимназията, се основава точно на всички тези европейски принципи, европейска философия, всякакви течения, френска революция, човешки права, тоест европейски разбирания се учат, но се получава като раздвояване на личността в един момент или като дисонанс, че хората ги знаят, карат изпити по тях, (...) но според мен това, което се получава, е, че ислямските дисциплини се дават малко като капсулирано нещо. (...) Малко повече се гледа на ритуалите, отколкото на същността на ислямското учение изобщо, което също говори за човешки права, граждански права и задължения, но имаше усещане, че малко ги изоставят и така се получава вътрешен конфликт. От една страна, ти знаеш какви са всички европейски принципи. От друга, твоята идентичност много се свързва с нещо капсулирано във времето, което не е практично”, казва Биляна.

Доволна е, че в университета, в който работи днес, това противоречие може да се изглади като знанието се задълбочи. Иначе ще се задълбочи антагонизмът между изискванията на образователната система и това, което изисква животът, ще се задълбочи дисонансът, а той ражда „доста гневни млади хора”, които излизат от училище с идеали за равенство и братство, но се срещат с действителност, която – по ред причини – няма общо с наученото. 

За Биляна трябва да се търсят алтернативите, които изкарват хората от този „лек ад на вътрешно неразбирателство”. В усещането на местните млади за раздвоеност, което може да предизвика гняв, все пак не е имало случаи да назрее въпросът защо чужденка преподава ислям и каква е религиозната ѝ принадлежност. Това не се е случвало, категорична е Биляна.

Прашни или мокри... Престилките на Маракеш

От университета връщаме Биляна при съучениците и учителите в началното училище. Спомня си детството като много забавно и цветно. За нея Маракеш е най-хубавият марокански град. Изцяло червен, той дава усещането за активност и живот. Тогава училището било по-традиционно, с по-строги правила. Имало и униформи – сини престилки за момчетата и бели или розови за момичетата. Биляна си ги спомня с добро, защото улиците били много прашни. „Ние непрекъснато сме се въргаляли в тая прах, това че имаше униформи улесняваше много, че не го мислехме – какво да облечеш”. А хубавият климат позволява повече от шест месеца децата, че и възрастните да шляпат по сандали.

Биляна се наслаждавала на страхотна свобода и голямо спокойствие. „Имаше едно усещане за тумби деца, които се разхождат навсякъде, никой не ги гледа специално какво става с тях, но си имаше едно спокойствие, че нищо няма да им се случи. И това беше много хубаво. А иначе Маракеш не е малък град”.

Играят от сутрин до вечер. Биляна помни много добре т. нар. дакка марракшия или да правиш музика с ръце, пляскайки и удряйки по тарамбуки. През лятото пеели много. „През 96-а те имаха първите мажоритарни избори за парламент, аз тогава не знаех много добре арабски, но имах много приятелчета, това беше в първата година, и знаех, че идваха някакви хора да ни раздават брошури, за да скандираме за някакъв политик. Аз скандирах с пълен кеф, въобще не съм знаела за какво, но раздавах брошури, скандирах и тупах с тарамбуките. Разбрах горе-долу, че хората искат равенство, някакви реформи и така нататък. Дотолкова съм разбрала... Бях 8-годишна. (...) Вървяха едни тълпи деца и скандираха някаква определена песничка, не я помня, но беше от тези, които се повтарят, и на въпросния човек му се е скандирало името. И така ни събираха. Така че влязох в политическия живот на Мароко още тогава. (смее се) Но беше някак спонтанно, аз не съм разбирала въобще, както и моите приятелчета. Страшна забава, тези избори няма да ги забравя, страшен купон беше”.

Друг мил спомен за Биляна е празникът Замзам, при който основна цел е да намокриш другите. Хората си правят водни бомбички от пликчета. „Беше един от любимите ми дни в годината”. Датата се измества според ислямския календар, но в детството на Биляна се пада през април или май. „Моментално изсъхваш, защото през май в Маракеш е вече доста горещо, може да достигне към 40 градуса”.

Всъщност Замзам е извор около Мека и е свързан с религиозна история, но старият ритуал намира своята нова мароканска интерпретация. „Мароко е единствената арабска държава, в която знам, че е такъв огромен фестивал и така се празнува. С толкова много вода, хвърляне и игра”.

Мароканските коледарчета

Друг хубав празник, свързан с ислямските традиции, е Ашура. За децата в Мароко прилича на обичаите на българските коледарчета. Малките свирят, пеят, рецитират стихотворения от къща на къща. „И се даваха едни страхотни сладки, не знам, сега са излезли от мода, аз си ги търся, но тогава много се раздаваха, много готини бяха, едни мънички, много сладки, тестени. И на всяко дете, което минава, трябва да му дадеш или сладки, или пари. Всяко семейство си купуваше на децата нови дрешки, играчки. Като нашата Коледа е Ашура, просто с много песни и много шум. На цялата улица, в целия квартал – да се знае, че има празненство. И беше много живо в това отношение”.

Друг интересно, но и малко странно за Биляна преживяване, е Денят на овена. „Мисля, че при нас е Курбан байрам. За празника хората в Мароко колят овни. Семействата се стараят да си осигурят цял овен, въпреки че е скъпо. „В Маракеш живеехме в 4-етажна къща, аз бях на втория етаж. Под мене имаше семейство, над мен и още едно. Всяко си имаше овен, който се държеше там, докато не дойде моментът да го заколят. И така, две-три седмици преди самия празник, в тримилионен Маракеш се чува: „Беее, беее”. (смее се) Сушат се и вътрешностите на животното, редом с прането. „Но пък беше много вкусно”, признава Биляна. И по улиците на Казабланка по това време, насред небостъргачите и строителството, се носели цели стада от овце. За две седмици в годината Биляна ходела на училище в добра компания.

С компания или без – обратно към часовете в класната стая. Строги ли бяха учителите? 

„Бяха много строги, сега са се променили нещата, но тогава (...) най-голямото качество на учителя беше да е строг, много може да не знае, ама да е строг”. Но пък това ражда чувството за солидарност и обединение в клас от около 30 деца. А на места по онова време – особено в селата – учителите преподавали и на 50 наведнъж. Тогава, признава Биляна, би било трудно, ако учителят не държи на дисциплината. В други училища пък е спокойно. „Имаше усещане за детство”, обобщава Биляна.

Тя изживява своето именно в Мароко заради майка си, която – като строителен инженер – преподава в един от местните институти. Много българи са променили за добро страни като Мароко, Алжир, Либия, Тунис и това се помни там, убедена е Биляна.

А ти слушаш ли гнауа?

Всяка година Биляна се връщала у нас за приравнителни изпити. Даже по хореография я изправяли пред тричленна комисия. Така не било проблем, че има и арабско образование, когато се върнала в София, за да продължи след началното ниво. Но признава, че е преживяла културен шок.

„Например за всеки тийнейджър първият въпрос е: „Ти каква музика слушаш?”... Ами аз слушам гнауа. С тарамбуки, традиционна мароканска музика, която много се доближава до рапа”. Това обаче се обяснява трудно в гимназията, където категориите са съвсем различни. В графа „културен шок” влизат и дрехите. Биляна е свикнала с дългите ръкави и крачоли. В Маракеш и мъжете, и жените ходят с покрити крака. Просто не е прието да си по къси панталони, освен ако не отиваш да играеш футбол.

Даскалък в султанат

Освен ролята на ученичка, Биляна познава добре и тази на преподавател, като не говорим само за лекциите в Ифран. Тя е била и учител по английски в Оман, както и в Обединените арабски емирства. „Целият ми светоглед се обърна в Оман”, признава Биляна. „Много интересна държава, те са единствените в света, които поддържат третия бранш на исляма, нито са шиити, нито са сунити, а са ибадити. (...) Единствената мюсюлманска държава, на която това е официалното становище”.

Това, което впечатлява Биляна в Оман, е решението на правителството хората масово да имат висше образование. Въпреки че студентите учат на арабски и английски, които не са родните им езици, получават подкрепа и удобства – от настаняване в общежитие до безплатни таблети понякога. Даже бедуини от затънтените пустинни кътчета стават студенти.  

В Оман Биляна научава важен урок – грешка е да се мисли, че общата култура е „европеознание”. За разлика от мароканците, оманците нямат представа за европейските културни практики и идеи. „Просто имат друго знание, но то не може по никакъв начин да се преведе на колегите европейци и българи точно заради нашите предразсъдъци, а не заради техните. Защото ние ги блокираме. Ние малко не се виждаме, европейците, че имаме и арогантен поглед – нашето знание е най-хубаво и те трябва да се нагодят към нас. И те ми помогнаха да преосмисля много неща в Европа. Защото за моите студенти всяко нещо беше много ново и различно, и коментарите, които получавах, бяха страшно оригинални и някои неща, които бях взимала за даденост, доста от тях ги преосмислих”, категорична е Биляна. Дава пример с идеята, че доброто образование директно дава власт в йерархичните структури. За хората, които отглеждат овце, кози и диви пчели, йерархията не се осмисля от титли като професор и доцент. „Контактът става много човешки и затова уважението идва от много по-човешки принципи, отколкото от насадени наши категории. Това е много освобождаващо”, смята Биляна.

Какво е равенството в Оман и защо там и в емирствата никак не е чудно да видиш мъже в салони за красота – с краставички на очите, крем на лицето и цигара в уста? Чуйте цялото интервю с Биляна Попова в звуковия файл.