Олимпийските върхове и България

Три златни, един сребърен и два бронзови медала спечелиха българските спортисти на Олимпийските игри в Токио. Това е най-доброто ни представяне от 2000 г. насам. Тези безспорни успехи ме накараха да погледна към българските постижения, откакто съществува Олимпийското движение и историята ни разкрива интересна картина. 

Наш представител има още на олимпийските игри през 1896 г. в Атина. Българските спортисти пропускат само три форума до Втората световна война, но страната ни печели отличия едва в Хелзинки през 1952 г., когато боксьорът Борис Николов извоюва бронз. Оттогава българският спорт тръгва нагоре. Четири години по-късно в Мелбърн вече атлетите ни вземат 5 медала – един златен, три сребърни и един бронзов. Първото ни злато идва от борбата и е завоювано от Никола Станчев. След това прогресивно медалите започват да се увеличават – Рим 1960 г. те са 7, Токио 1964 г. - 10, в Мексико са 9, но в Мюнхен през 1972 г. цели 21, а в Монреал през 1976 г. - 22.

Съветското навлизане в Афганистан довежда до бойкот на западните държави на игрите в Москва през 1980 г. Тогава страната ни, която се съревновава основно с държавите от Източния блок, събира 41 медала, като 8 са златни. През 1984 г. сателитите на СССР бойкотират Олимпиадата в Лос Анджелис. Заради това нашите спортисти нямат отличия тогава, но през 1988 г. може да видим една ясна и неизкривена картина. На състезанията в Сеул България печели 35 медала – десет златни, дванадесет сребърни и тринадесет бронзови.

За съжаление, след 1989 г. ситуацията се променя бавно, но константно. До 2004 г. извоюваните медали непрестанно спадат. На игрите в Атина те са 12, а от тогава до днес винаги под десет. Като в Лондон през 2012-а и Рио де Жанейро 2016-а, спортистите ни не успяват да завоюват нито едно златно отличие.

Тази сводка напълно ясно ни демонстрира развитието на нашия спорт. Не се опитвам да направя възхвала на социалистическия режим, а просто да предизвикам размисли за управлението на определени сектори в нашия обществен живот.

Бившият министър Красен Кралев, заяви че поема цялата отговорност за постиженията на нашите олимпийци преди седмица в Токио. Истината е, че той би трябвало да поеме друга отговорност.

Докато наблюдавах плуването на Йосиф Миладинов, който успя да се справи с огромната конкуренция на по-опитни състезатели от страни, традиционно силни в този спорт, си спомних за разрушената база на ЦСКА в София. Един от най-големите и добри басейнови комплекси в столицата сега стои без прозорци с падащи стени и вероятно е собственост на дебел чичко, който чака сградата да се сгромоляса сама, за да построи мол на нейно място.

Все пак Йосиф Миладинов стигна до финал. Ясно е, че зад това момче стои не само неговата саможертва, но и тази на родители и треньори, които са го тренирали, въпреки държавата.

В щангите Христо Христов беше ограбен от съдиите. Те не зачетоха опита му, защото лицето на българските спортисти във вдигането на тежести беше опетнено преди години. Съсипването на този вид спорт у нас започна с допингов скандал. Всеки, който се е интересувал, знае, че в богатите държави се вземат стимуланти. У нас с години се разрушава фармакологията и често различни шарлатани тъпчат състезателите ни с неясно какви хапчета. Христо Христов стигна до този свой успех и реално до медалите, отново въпреки действията на държавата.

Оказа се, че шампионката ни по бокс Стойка Кръстева е минала през всякакви перипетии, докато стигне до титлата. Отново поради липса на подкрепа от нашите министерства. Няма да коментирам условията и залите, в които тренират повечето ни боксови клубове.

През февруари ни чака и Зимна Олимпиада и предполагам, че там нещата ще изглеждат доста неприятно. Единственият ни златен медал е през 1998 г., донесен от Екатерина Дафовска в биатлона. Оттогава не успяваме да излезем отново толкова напред в този спорт. Предполагам, че доста хора помнят и Албена Денкова, но след нея, за съжаление, във фигурното пързаляне нямаме тези постижения.

На игрите в Сочи бяхме на крачка от медал в сноуборда, но Александра Жекова беше съборена пред финала. Нейната история е показателна за ситуацията в зимните ни спортове. Баща ѝ обикаля по състезания и спят в колата си. Те нямат помощ от федерацията – подкрепата дойде едва когато Жекова стана известна и нямаше как да не я забележат. В момента, за да се включи едно дете в ски клуб, родителите му трябва да платят между 2000 и 6000 лева годишно, като в тази цена обикновено не са включени картите за съоръженията и екипировката. В момента ползването на един ден лифт излиза средно около 40 лева.

Този факт ми напомни, че през 80-те в днес купената и затворена Витоша тогавашните ученици можеха веднъж седмично да ползват всички съоръжения с картата си за градския транспорт, която беше безплатна.

Изводите са ясни. През последните години у нас няма организиран спорт, подкрепян от държавата. Добри примери като Федерацията по художествена гимнастика, за съжаление, са изключения, а не правило. Успехите, които виждаме днес са, защото много хора живеят заради спорта и се борят, въпреки държавата. Спортът не е пазарна стока. Ако обществото влага в него, то изгражда здравето на децата си, отдалечава ги от наркотици и алкохол, възпитава желание за постижения и ги учи да живеят заедно и да се борят заедно.

Проблемът е, че през последните 30 години всичко се продава. Така и здравето ни се превърна в стока, образованието също. Успехите на нашите олимпийци ни показват, че има надежда и тя идва от обикновените хора. Олимпийските върхове отново ще бъдат завоювани от българи, но преди това трябва да си върнем държавата, за да не се налага да живеем въпреки нея.