Светлана и Елена: ЕС да се намеси в конфликта между Украйна и Русия

За Светлана и Елена от Украйна войната не е нещо абстрактно. Но те не са я и виждали. Двете жени са били в България, когато тя избухнала. Затова не се определят като бежанци. Но ставащото в родината им не им дава покой, защото там са останали семейство и приятели. 

Елена и Светлана дошли у нас на почивка преди нахлуването на Русия в Украйна. И останали тук. Като бежанци. Родните ги посъветвали да не се прибират. Сърцето на Светлана е при дъщеря ѝ и съпруга ѝ, които са в град Днепър. 

"Вече от седмица живеем на квартира. Колко дълго ще продължи това, не можем да кажем. Платили сме до края на март. Семейството ми остана в Днепър. Днес ми казват, че е тихо. Но атомната електроцентрала, "Запорожката", е на два часа път от града ни и информацията, че я обстрелват много ни притесни. Денят ми започва с телефоните. Звъним на роднините, на познати. Дъщеря ми е там, съпругът ми остава с нея. Иска ми се да я измъкна. Може би в тази ситуация щеше да ни е по-лесно да сме там заедно. Но градът е в централна Украйна, а пътят до Лвов също е дълъг с влак. Пък и пътят не е много сигурен". 

Светлана се свързва с дъщеря си, която показва през телефона опашките пред банкоматите. Елена допълва, че дори и да са неработещи, превеждат някаква част по картите. Но според двете проблемите тепърва предстоят. И то не само за тях - украинските граждани, които по стечение на обстоятелствата са останали в България. А и за всички останали, дошли без дрехи, само с паспорти и малкото пари. Елена обяснява: 

"Добротата има също някакви граници. Сега идват майки с деца, които имат повече нужда от помощ. Да, много сме благодарни на това, че българският народ ни предоставя някаква помощ. Ето и човекът, който ни каза, че ще ни помогне, е тук, до нас. Но това в никакъв случай не е достатъчно. Затова е много важно да има по-облекчени процедури, по които да се дава статут на бежанец, например. Искаме да се чувстваме като пълноценни членове на обществото". 

Светлана допълва: 

"Разбирате ли, ние сме нормални хора, които могат да се грижат за себе си. За тези 56 години съм минала и през тежки времена, преживяла съм разпада на Съветския съюз… Искаме паспортните процедури да бъдат много по-простички. И да може тези хора, украинците, дошли от войната, да могат по-лесно да могат да си намират работа. Защото сега, ако получим статут на бежанци, в следващите 90 дни няма да можем да работим. Обаче как да живеем тези 90 дни. Нужна е храна, нужен е покрив над главата. Още е зима. След 26 март, като ни свършат парите от наема, какво ще се случи. На практика ще излезем на скамейката отпред. Може би ще отидем и на Лъвов мост. И още получаваме сега съдействие от човек, но нали и той си има семейство, бизнес, живот. Не може да изискваме от него постоянно да се занимава с нас". 

Светлана е детска учителка, а Елена – фармацевт. Двете сега живеят в София на място, за което са платили наема почти до края на март. Със сумата от 200 лева, казват, че трябва да изкарат, докато си намерят работа. Търсят я в ресторант, където вероятно ще станат готвачки. И двете споделят, че на фона на тяхното положение, има по-зле. Затова смятат, че могат и те да помогнат с нещо. Светлана показва на телефона си какви неща изработва с ръцете си. 

"Аз например съм учителка, която учеше децата в училище за чужди езици. Правихме творчество, рисувахме. И съм готова и тук да правя това - просто да се грижа за деца. Разбира се, има я езиковата бариера. Обаче ние учим български. Знаем украински, знаем руски. Защо да не научим и българския". 

Елена и Светлана бягат от политическите въпроси. Но не крият възмущението си от пасивността на Европейския съюз. 

"Трябва да се намеси. Ние сме далече от политиката, обаче това, което мога да кажа, е че просто с всички сили трябва да се стремим към това да има мир. Молим се за мир всеки ден. Но молитвите не са достатъчни. Понякога мир не се постига с добро. Искам всички да се обединят и да се противопоставят на тази агресия". 

Светлана: 

"Искаме Европа да помогне с всички свои сили и средства, за да може да се да се обуздае тази ситуация. Ние сме малка държава. Имаме различия. Различните партии и политически сили имат различия. Спорим. Но това да става в рамките на държавата. Това са си наши държавни спорове. Нямаме нужда отвън да ни ги решават. В Днепър, където живея, цялата документация е на украинския език. В България има също много хора, които знаят много различни езици, които говорят различни езици. Обаче радиото ви и телевизията говорят на български. И на вас не ви се казва, че това не е правилно. Не ви се казва, че руският е по-красив, по-приемлив. И да се заявява готовност някой да ви "спасява". В моята работа на учител аз работя с много деца. Говоря и с много родители. Ако те се обръщат към мен на руски, аз им отговарям на руски. Когато ми говорят на украински, отговарям на украински. Защото просто растем с тези два езика. Никой не ни налага нещо, никой не ни затваря за това, че говорим руски или украински".  

Елена казва, че ѝ се иска по някакъв начин Европа да се обедини. "Вижте какво става на границата с Полша, с Румъния, с Молдова. Има много големи опашки от хора, които искат да се махнат от Украйна. Но такава опашка няма на границата с Русия". 

"Много не си иска тази война да приключим така по-бързичко. И да не живеем по телефоните. За всеки един от моите ученици ме боли душата. Защото не знам в този момент къде са те. Говорим си с техните родители. Крият се някъде по мазетата. Някои са в този район между Азовско море и Мариупол. Някои нямат вода, храна, няма пари, няма как да излезеш на улицата, защото се страхуват да не ги разстрелят", допълва Светлана. 

Засега Елена и Светлана ще останат в България. Сигурни са, че това е по-безопасният вариант за тях. Дали ще се върнат в Украйна?

"Аз имам роднини в Русия, но няма да отида при тях. Не сме се карали или нещо… Така се случи съдбата… Аз не мразя руснаците. Но ако ми се наложи да бягам нанякъде, няма да отида в Русия. Защото никой не може да ме застави да ги обичам. Имам си дом – Украйна". 

Светлана не отговаря. Но знае, че дъщеря ѝ и съпругът ѝ са там. 

Интервюто със Светлана и Елена можете да чуете в звуковия файл.