Наскоро се навършиха 127 години от рождението на един от най-добрите ни художници – руснака Вадим Лазаркевич. Вадим проплаква в Била Церква, град, принадлежал през времето на Полша, Русия и Украйна.
Днес Била Церква не е подминат от войната, от обстрелите и тревогите. Заради атака над града един от първите автобуси с българи, които се евакуираха от Киев, трябваше да изчака в тъмнина и страх часове наред. Тогава бе ударен завод за метали, разказа кметът на града Генадий Дикий. Бомбардировките продължиха и след това.
Така ли е било в Била Церква, когато там е живял Вадим Лазаркевич?
Той расте в семейството на потомствени литовски дворяни. Бащата на Вадим е генерал от руската армия, автор на артилерийски учебници, майка му е завършила Музикалната консерватория в Киев.
Историята на Вадим Лазаркевич е разказ за войната и политиката, които преобръщат съдбите на хората, но не могат да ги лишат от таланта им. Разказ със столетна давност за драмата на източноевропейския човек, за свободата, която той може да извоюва напълно и единствено само вътре в себе си, докато търси спасение в изкуството. Разказ за мобилизацията, раздялата, за Крим, за гладуващите, за неудобните. И все пак – разказ за обичаните и обичащите, които дори с мълчанието си умеят да заглушат предупрежденията на сирените. Ако ви звучи болезнено познато, не си позволявайте да забравите тази живописна история на скромните 127 години.
Историята на човека Лазаркевич повлиява творчеството на художника Лазаркевич, разказва преди осем години за портал „Култура” една от внучките му – Цения: „Той произхожда от богато, дворянско, аристократично семейство. Те го възпитават в този дух. Традициите са много сериозно застъпени. Той трябва да следва стъпките на предшествениците.”
Затова през 1913 г. Вадим се отправя към Втори Михайловски кадетски корпус в Петербург.
„Завършвайки кадетския корпус, прекратява всякаква по-нататъшна кариера и през 1915 г. започва да учи в Художествената императорска академия. Обаче войната започва, те са мобилизирани и заминава на фронта. Интересното е, че продължава със скицника. Всички военни сцени, нещата, които са го впечатлявали, той пресъздава”, обяснява Цения, която се надява съхранените в архива на семейството произведения от военния период на Лазаркевич да видят бял свят.
Едва след пет години бойни действия по почернения от войната бял свят ще тръгне Вадим Лазаркевич, но не от добро и само с част от семейството си. 20-годишен потегля с баща си и брат си.
„Впоследствие започва и гражданската война. Като част от Донската армия, на остров Крим те са изтласкани. Историята си казва думата: напускат завинаги страната си. Оставят майката и сестрата там и никога до края на живота си не се събират. Семейството е разделено. Бащата с двамата си сина идва в България. По случайност хващат търговски кораб, пренасящ зърно. Насочвайки се към Цариград, по някаква случайност не ги пускат, след това в Босфора изкарват около месец. (...) Прекачват се на друг кораб и така се установяват в Несебър.”
Жените от семейство Лазаркевич остават в Съветския съюз, а мъжете – в България. Вадим е тук до смъртта си през 1963 г. Десетилетия, нелеки от самото начало: „Животът му е много по-различен, преплетен и с политически събития”, обобщава поетесата, издател и водещ на програма „Христо Ботев“ Силвия Чолева. За политиката – след малко, сега за празния стомах:
„В Несебър дядо му, който е генерал от императорската армия, отваря фотографско ателие, защото това му е било хоби така или иначе. За да се изхранват, отваряли са земеделско бюро, инженерни работи се извършвали. Но тъй като нямал работа, най-големият син Владим Лазаркевич заминава през 1921 г. за София. Кариерата му започва от емблема, която прави за издателство „Хемус”. Ходил е, рисувал е по гари, кръчми. Запознава се и с Ран Босилек. Започва невероятно приятелство, което трае 40 години”, разказва Цения.
Когато като млад Вадим гладувал, рисувал по стените хляб, кренвирши, салами и ябълки. Като ги погледне, все едно вечерял.
„В страхотно мизерни условия живее и работи. Спали са по вагони на гарата. За белогвардейската армия са били предоставени тези вагони. В празен вагон, в който е нямало върху какво да спи, върху какво да рисува, той използва и куфара си, за да скицира и да прави цялото си творчество”, допълва Цения.
Ран Босилек е своеобразен трамплин в живота на Лазаркевич. „Негова голяма заслуга е привличането на Вадим Лазаркевич, руски емигрант, страшен илюстратор. Книгите му за Патиланчо, за Смехурко са илюстрирани именно от този голям майстор на илюстрацията изобщо, но специално на илюстрацията на книжки за деца”, спомня си през 90-те години на миналия век изкуствоведът и белетрист Драган Тенев.
През годините Лазаркевич работи и с други сред най-големите в българската литература: Ангел Каралийчев, Дора Габе, Светослав Минков, Константин Константинов, Асен Разцветников, Елин Пелин, Леда Милева, Калина Малина. Освен книгите на български автори илюстрира и много преводни на писатели като Александър Пушкин, Вилхелм Хауф, Майн Рид, Ръдиард Киплинг, Ханс Кристиан Андерсен, Хенрик Сенкевич, Карло Колоди, Джек Лондон, Лев Толстой.
Всъщност илюстрира над 500 произведения. Сред тях и книги за възрастни, работи и за списания и учебници. Много от тях могат да се открият в библиотеките ни – и семейните, и обществените. Но твърде малко е написано за самия Лазаркевич, който е „интересна, ключова фигура, за която се оказа, че се знае удивително малко”, казва пред Силвия Чолева Зорница Христова.
Зорница е автор на книгата „Нарисува за децата Вадим Лазаркевич“. Издава я по повод 125-ата годишнина от рождението му. В нея тя, заедно с художничката Миглена Папазова, представя живота и творчеството на илюстратора – с текст, подходящ за деца, със снимки, с част от емблематичните му произведения. Това е един от изключително оскъдните източници на информация за живота на Лазаркевич. Оставил толкова ярка следа в историята на изкуството ни, но обгърнат в мълчание. И преди, и сега. А причината може да се обясни сравнително лесно.
Да си белогвардеец в комунистическа България е тежко. Семейството на Вадим е обявено за „неблагонадеждно” и е непрекъснато следено от „Държавна сигурност“. Когато някой уж любител на изкуството пристигал в дома на семейството, Вадим казвал на съпругата си Ирина само три думи: „Човечето пак дойде“.
„И така до деня на смъртта си на „Росица” №6, така известната улица на Вадим Лазаркевич, той твори в ателието си. Сменяйки много квартири, не е обичан от властта, в никакъв случай, което е още едно условие работата му да бъде спъвана, но въпреки всичко е имал страхотна мотивация и вдъхновение. Въпреки всички тези невероятни, негативни моменти от живота на семейството, той оставя това творчество”, подчертава внучката Цения.
Творчество, което чичо Вадим, както сам твърди, че го наричат нарисуваните му герои, описва на децата така:
„Ние от четмото не разбираме,
В картинките се взираме.
Книжката без картинки не е за нас!”
Думи, записани в Златния фонд на БНР на 19 април 1960 г. Само три години преди кончината на Лазаркевич. Десетилетия изминават оттогава до 2014 г., когато в София се открива негова изложба с непоказвани произведения за възрастни. Преди осем години, откогато е и записът с Цения, в столицата са изложени илюстрациите му, посветени на „Фауст” и Библията.
„Илюстрациите по „Фауст” приживе не са били ползвани”, обяснява кураторът на изложбата и галерист Теодора Петева. И допълва: „Рисунките са много противоположни. Във „Фауст” нещата са много по-експресивни, с много повече движение, с открита еротика, докато библейските теми при него показват типично класическа рисунка”.
И в тези рисунки прозира безапелационният талант на Лазаркевич, опазен ревностно от наследниците му:
„Те отвориха един шкаф, в който с такава любов бяха съхранявали работите на Лазаркевич, като един шкаф на чудесата. Изуми ни начинът, по който отворяха всяка папка, любовта, с която ни разказваха. Това е едно прекрасно семейство. Много често наследниците на големи наши класици ни търсят, за да продават дори малкото останали неща. Рядко ни се е случвало това. Просто семейство Лазаркевич продължава да поддържа една традиция на отношение към други духовни ценности”, коментира Теодора Петева.
Макар на семейството да не е било лесно. Синът на Лазаркевич, Вадим-младши, също художник, често изпитва трудности заради белогвардейското минало на баща си.
„Този аспект от неговия живот не просто е особен, а и толкова дълго време е бил неудобен, че не се знае достатъчно за него. Дори самият той, когато разказва за детските си години, за летата с войниците на баща си в Украйна, в черниговския лес, за първите си опити да рисува магаре и така нататък, разказва след това и за срещите с Ран Босилек в София, и за нарисуваните по стената вкусни ястия, но някак си не разказва за тези години и не е странно защо. Десетилетия наред точно този момент от биографията му е бил твърде рискован”, споделя Зорница Христова.
Вадим Лазаркевич си отива на 68. Според сина му влияние върху здравето му оказали още в младостта отровните газове, от които художникът страда на фронта. Десетилетия наред обаче е много жизнен, става рано сутрин и рисува ли рисува. А малкият Вадим е при него и даже му помага. Дали е чул този диалог между баща му и Моркован Зайко?
„– Абе, чичо Вадиме, бе, отдавна не сме се виждали. Много ми се иска да те видя и нещо много важно да ти кажа.
– Абе, ела, бе. Без много приказки и ще те чакам.”
И ние със заешки подскок идваме, примамени от картините на чичо Вадим като да са морков, нарисуван на стената, докато стомахът ни стърже. И само можем да си представяме „в какво време е живял този симпатичен, както сам се рисува – не като художник, слаб и висок като молив, а дебеличък, симпатичен чичко”, представя си го Силвия Чолева.
Няколко поколения израснаха с образите на Лазаркевич. „Работна Мецана”, „Гъбарко”, „Веселите футболисти”, „Патиланци”, все любими заглавия. И днес книги с негови илюстрации се преиздават. Визуалният език на Лазаркевич е напълно разбираем за съвременните деца, той не остарява толкова лесно, допълва Зорница Христова и иска да поправи грешка, допускана много пъти, когато гледаме и мислим за детските илюстрации:
„Често тези илюстрации погрешно се възприемат като просто реалистични, което – разбира се – няма как да бъде. В самия си приказен свят те създават паралелна реалност и ми се иска малко по малко, през илюстрацията да подскажем на децата и на родителите им да забелязват това.”
Да забелязват и да мислят. А защо не и да се смеят. Преиздадените книги на Вадим Лазаркевич доказват нагледно, че съвременните деца се радват така, както се радват децата през 1955 г. при среща с художника, записана отново от радиото:
„С Баба Меца се познаваме много отдавна. Веднъж рисувах нейния портрет. Мецана седи под червен чадър в горската сладкарница и яде сладолед от малини. (децата се смеят) „Много ми хареса”, рече Мецана като видя портрета готов, поставен в златна рамка.
– Хубав е, има голяма прилика, но си забравил да нарисуваш нещо, което много обичам.
– Кое е то, Мецо?
– Ще ти кажа. Медена пита с орехи. (децата пак се смеят) И Мецана затвори очи и сладко-сладко замляска.
Нямаше какво да правя. Нарисувах медена пита с орехи пък отгоре кацнало захарно пиле. И всичко това поднася котарак с бяла престилка и засукани мустаци. (децата се заливат от смях) Ех, че се зарадва Мецана...”
От наследниците на Лазаркевич Зорница Христова разбира, че прототип на работната Мецана е съпругата на художника.
А преди повече от половин век Лазаркевич споделя на децата, че въпреки приятелството с Мецана, все пак са имали и търкания:
„– Виж какво ми пише едно дете от София, рече Мецана, сложи очилата и зачете: „Лельо Мецо, ние сме в зимна ваканция. По цял ден се пързалям с шейната, но ето че настинах. Сега си стоя вкъщи и чета. Вчера мама ми купи книжка с картинки. „Работна Мецана“ се казва. И знаеш ли кой е нарисуван в нея? Самата ти, лельо Мецо. Смешна, смешна, с пантофи. Тук мама ми каза да напиша: „Ха-ха-ха”. (децата се смеят) И пак „Ха-ха-ха”. За да разбереш колко много се смяхме, когато гледахме картинките. Че този уж те е залисал, че уж бързаш при Кума Лиса...”
Изведнъж Мецана спря да чете. Погледна ме над очилата и като ревна:
– Казвай, присмехулнико, какво си нарисувал да ми се разсмиват децата? Като те хвана...
Пък аз като скочих, като побегнах – та право в София. (децата се смеят) Едвам се съвзех. Такава люта Меца никога не съм виждал и никога не съм рисувал. Брей, що беля си сторих. Сега се обаждам от Радио София:
– Чуваш ли, Мецо? Не ми се сърди, не се обиждай. На шега всичко може, всичко бива.”
Или както пише Зорница Христова: „И най-страшният мечок може да се укроти, като го нарисуваш смешен”. Дали това може да се отнесе към политическите мечоци, които днес са се разгневили?
На белязания в своя трагизъм източноевропейски човек му остава само тази надежда. Иначе голямото изкуство като това на Лазаркевич няма шанс да разсмее нито едно дете:
„Само сръдня да няма. Чуваш ли, Мецо? Пожелаваме ти живот и здраве, все така да се радваме на твоите приказки и смехории. Да живееш хиляда години.”
Когато мечките не правят смехории, а страхотии, децата имат нужда от усмивка повече от всякога.
Насред войната, под акомпанимента на сирени децата са тук – в колите на родителите си, на път към трудната евакуация, в бомбоубежищата, където лекари местят най-нужното, за да се грижат за малките си пациенти, дори в метростанциите на Киев, където проплака бебе, родило се насред поредната атака над града.
Децата са и сред жертвите на войната. Децата са и най-голямата ни надежда, ракетното ни гориво да се движим напред. С такава мотивация в началото на войната Наталия Аблеева премина границата между Украйна и Унгария, докато превеждаше непознати деца. Баща им ѝ ги повери и се върна, защото – като почти всички украински мъже, е мобилизиран. Наталия преведе момичето и момчето и изчака в Унгария да дойде майка им, която пътуваше от Италия, за да се погрижи за децата си. Дано когато са се поуспокоили, е намерила сили да им почете от някоя хубава книжка с картинки. И без мечки, лишени от чувство за хумор и – колкото и парадоксално да звучи – от човещина.
Историята в картинки разказваме със звуци и с музиката на Глинка, Мусоргски и Шостакович. Чуйте я в звуковия файл!
Снимки: Държавна агенция „Архиви”, http://tochitza.com/, www.kultura.bg, https://impressio.dir.bg/
Д-р Людмила Баждарова е гост в рубриката "Горещи сърца". Тя е педиатър, неонатолог и детски кардиолог. Завършва Медицинския университет в София през 1990 г. През 2001 г. придобива своята първа специалност Детски болести. През 2006 г. придобива специалност - Детска кардиология, а през 2021 г. - и третата си специалност - Неонатология...
Как България да напредва? Калин Симеонов – носител на награда "Джон Атанасов", има своя отговор. Страната трябва да задържа умните програмисти. Тази година заедно с Драгомир Попов той е отличен с грамота "Джон Атанасов" в категорията "Ученици и техните преподаватели". Калин Симеонов започнал да се занимава с програмиране от интерес...
Драгомир Попов е един от тазгодишните носители на грамота от наградите на името на Джон Атанасов. Драго е от Перник, учи в Софийския университет и мечтае да програмира алгоритми за игри. Младежът учи софтуерно инженерство във Факултета по математика и информатика . Смята, че "това е поле, което въпреки навлизането на ИИ ще може да устои..
Сертификат за номинация в категория "Джон Атанасов – вдъхновител и създател на таланти" тази година получи Теодор Николов. Той е учител по информационни технологии в плевенското ОУ "Васил Левски". Просто нещата се получават, казва Николов, чиито ученици са неколкократни национални шампиони в STEM конкурси, национални състезания по..
Между олимпиадите и обучението дванадесетокласникът от Софийската математическа гимназия Борис Михов е разбрал еднo - допълнителните усилия дават резултат и учат на отговорност . Благодарение на това Борис е носител на сребърен медал от Международната олимпиада по информатика 2024, на златен медал от Балканската олимпиада по информатика и още..
През септемвр и Българската академия на науките избра нови член-кореспонденти, сред които и проф. д-р Славчо Томов, известен учен, хирург и общественик в областта на медицинските науки. Проф.Томов е сред най-известните онкохирурзи в света , чието име се свързва с хирургията на бъдещето – роботизираната хирургия. Има множество..
" Трябва да имаш очи да видиш и да усетиш безценните свойства на живота , защото иначе може да го намразиш, а тогава и той ще те намрази". Това каза пред БНР актьорът и режисьор Деян Донков и сподели, че вярва в чудеса и често се осланя на вярата. " Аз съм силно вярващ! Вярвам, че Бог е в мен и аз съм в него ! Първият моноспектакъл на Деян..
Филмът за Гунди е един от най-професионално направените български филми. В кино "Влайкова" имахме 25 прожекции при пълна зала. Според мен на..
На 22-рата година от живота на дъщеря ми аз все повече се страхувам, какво би станало, ако нещо с мен се случи с мен, защото аз вече съм на 55..
Мисля, че проблемът е между София и Скопие, не е в Брюксел и Париж. Това заяви в интервю пред БНР Владо Бучковски, бивш премиер на Република..