Канадският лекар д-р Габор Мате е за пръв път в България и за първи път говори пред българска медия за неговата опитност и начините му на справяне със зависимостите, травмите и много други трудно лечими болести.
Доктор Габор Мате е създател на различни методи за справяне със зависимостите и травмите и един от тях е курса „Compassionate Inquiry“ - „Въведение в терапевтичния подход за лечение на травми“. В София на 18 май от 10 до 13 часа, ще се състои семинар за специалисти. Всички те искат по-отблизо да се запознаят с начина му на работа. Ще присъстват над 200 специалисти.
Книгите му - „Когато тялото каза НЕ“, „Разпилян ум“ са преведени на български език.
Мислите ли, че травмата може да бъде изцяло излекувана? Дали това е възможно? Много хора дори не осъзнават, че носят травма, която след години се превръща в препъни камък и те са в недоумение какво се случва с тях.
"Много сте права, в това което споделяте и такива хора наистина страдат много. А те не разбират защо страдат. И неочаквано започват да се питат какво се случи. Аз самият минах през този процес. Бях вече на 40 години, успешен лекар, уважаван, печелих много добри пари, имах семейство, но бях с депресия и дори децата ми се страхуваха от мен. Бракът ми беше много труден. И аз трябваше да се запитам, какво става тук? Самият аз се подложих на терапия. Но като физик и доктор, аз започнах да забелязвам, че болестите, имунните заболявания, инфекции, депресиите, зависимостите, всички те бяха свързани с травма. Ние не сме обръщали внимание на травмата. За мен беше комбинация от лично преживяване, но и от професионални наблюдения, от практиката ми и не мога да отделя едното от другото".
Каква ли обаче би била панацеята при зависимостите? Обществото ли трябва да се промени, образованието ли, или нещо друго? Накъде да насочим нашите усилия?
"На първо място, обществото не разбира какво е това „травма“. Докторите не разбират травмата сама по себе си. Обикновено докторите, не знам как е в българската медицинска образователна система и дали се изнасят лекции на теми свързани с травмата, но наистина на много места по света липсва подобна информация. Доктори, които работят с травмите всеки ден – например хронични, злокачествени, с умствени заболявания, зависимости, обикновено, не винаги, но, да, 90% от времето свързано с лечението, не разпознават или не ги разглеждат като травма. Обществото не е свикнало да разпознава травмата. И ако погледнете в затворите, там ще видите, че болшинството са хора с травми. В Канада, където аз живея, местното индианско население са 4% - те съставляват 30% от населението на земята, а 50% от жените в затворите в Канада са от местните. А знаете ли защо? Защото местните са били травмирани от канадското общество, стотици години и можем да говори много по тази тема. И ето това е един пример – вместо да се обърне внимание на травмата и да бъде лекувана, ние ги наказваме. И повечето местни жители са със зависимости. Защо? Защото пристрастяванията са единственият начин да се избегне болката. И ние ги наказваме за това, че са в тяхната болка. И вместо да кажем - ние постъпихме така, наранихме ви и трябва да се отнасяме по-добре към вас и да признаем, че сме се отнесли лошо към тях. И вместо да признаем пристрастяванията, зависимостите им, тъй като за местните наистина е тежко случващото се, поне да не се държим зле с тях. Аз самият съм имал тежко поведение. И като се върна назад, разбирам, че пристрастяването или зависимостта са били само временно усещане и бягство от болката. А защо не съм се чувствал добре? Защо съм бил с депресия? Отговорът е защото вътрешно наистина съм се чувствал ужасно и не съм разбирал какво се случва с мен, не съм разпознавал травмата и единствено съм се опитвал да избягам от болката. Всички пристрастявания и зависимости са начин човек да се измъкне от емоционалната болка или травма. И ето обществото трябва да ги приеме, а всъщност, както виждаме то прави обраното“.
Вие давате примери от Канада. Тя е една от най-богатите държави. Всички ние винаги сме се възхищавали на социалната система в Канада, а в същото време в книгите споделяте, че тя е на едно от първите места по заболявания, за които сега говорим. Вече сте на обиколка в европейски държави, но ето, че в същата богата Европа хората страдат все повече от тежки депресии и много други съпътстващи психически заболявания. Има все повече самотни и капсулирани души, хора неспособни да изразяват чувства и емоции. И ако някой се опита да бъде по-различен, то сякаш обществото го задушава или отхвърля.
"Знаете ли, самотата нараства все повече по света и имаме много повече-самотни хора. Това е резултат от глобализацията на капитализма, там имаме разделяне на хората и по-голямо отчуждение. А именно изолирането, отчуждението и самотата са от най-големите рискови фактори за здравето. Това е равностойно на 50 изпушени цигари дневно. Хората, които са самотни се разболяват много по-лесно и умират преждевременно от заболяванията, за които говорим. А защо ли? Дължи се на факта, че ние човеците сме социални същества и по природа трябва да сме свързани един с друг. Нашата биология зависи от взаимодействията ни един с друг. Как се чувства тялото, когато сме изолирани или самотни? А как се чувства, когато сме свързани, приети – тогава се наблюдават много различни физиологични процеси в организма. Когато имате общества, при които се наблюдава разпад на обществото, изолация, усамотяване или вoюване едни срещу други – тoгава такива общества ще създават болни хора. Вече имаме много повече автоимунни заболявания. И ето тук е парадокса - разполагаме с толкова модерна медицина и въпреки това все повече депресии, самоубийства, автоимунни заболявания. Защо? Условията, в които хората живеят са толкова стресиращи, а стресът е най-големият причинител на автоимунните заболявания. Но за съжаление повечето физици и доктори не го признават. Например ето депресиите, възпалената кожа, стомах, стави, или възпалена нервна система, различните зависимости. Повечето лекари не ви питат какво се е случило в детството ви, на какъв стрес сте бил подложен, как се чувствате като човешко същество. Какви са връзките ви? До колко се чувствате самотен? Аз бих задал точно такива въпроси, но никой не го прави, защото самите лекари не са обучени по този начин да работят. И въпреки това, ето тук идва и голямата фрустрация. И въпреки, че ние разполагаме с наука, която може да докаже всичко това, не само чрез външно и вътрешно наблюдение, но не е достатъчно. Тук става дума повече за това да се разбере и обърне внимание на това кой съм аз. Имаме хиляди научни разработки и изследвания, но те не обръщат такова внимание", допълни за предаването "Нощен Хоризонт" д-р Габор Мате.
Щях да се радвам да прочета в оригинал книгата, която ще представите в България и която вече за щастие е преведена на български език от издателство Кибеа “When the body says No” – “Когато тялото казва НЕ“. Докато чете човек историите на вашите пациенти (много от тях са биографии и автобиографии на известни личности и техните болки) открива много неща за себе си.
"Първо, когато човек се обръща към психолог, трябва добре да знае към кого се обръща. Каква е подготовка му, подхода и начина му на работа, тъй като много от съвременните психолози само говорят. Нещата не се случват само от шията и нагоре, трябва да се взема предвид цялото тяло. И много от съвременните, модерни психолози, не разбират това нещо. За да се постигне подобрение, излекуване, хората трябва да усещат цялото тяло и да си позволят да преживяват собствените си емоции. Това само да се говори е много различно от това, човек да преживее и усети нещата. А много от терапиите са свързани само с говорене. Но, да, зависи както от психолога, така и от подхода, който той ще приложи. А при индианците, при местните жители, те обръщат внимание на много повече аспекти. Нека да дам пример – в Северна Америка местните индианци говорят за „Колелото на Медицината“ – те го разделят на четири части – психологическа, емоционална, социална и духовна страна. И преди всичко тези четири части трябва да са в баланс. А обучавалите се в западната традиционна медицина дори не говорят за тези четири елемента. Докторите и психолозите не обръщат такова внимание, а някой дори не са чували за този начин на наблюдение, холистичен подход за лечение. А западният начин се стреми да отделя и разглежда всяко нещо самостоятелно. Отделят ума от тялото, от средата. Не правят връзка между биологията и психологията. Мислят си, че физиологията и психологията са отделни неща. А, ако се погледне от научна гледна точка, всичко това е едно цяло. И местните индианци точно това правят. Да, те никога не са стигали до велики научни открития, но те винаги са били много мъдри. Това е мъдростта, която ние сме изгубили днес".
Д-р Габор Мате, Вие сте създал различни методи и един от тях е „Compassionate Inquiry“ - „Въведение в терапевтичния подход за лечение на травми“. В София на 18 май от 10 до 13 часà, се състоя семинарът за специалисти. Присъстваха над 200 специалисти – лекари, психолози, психотерапевти. Всички те искат все повече и по-отблизо да се запознаят с начина ви на работа и специално ще говорим за това в следващите ни срещи, за да сме полезни и на тесните специалисти. Но много хора сега ни слушат и докато говорим с Вас вероятно и от предишната ни среща в "Нощен Хоризонт" вече са разпознали чувството на болка, други сигурно достигат сега до разпознаването на травмата, която носят. Но всички сега се питаме оттук - нататък как да действаме с травмата, как да се справяме с нея?
"На първо място трябва да разпознаем, че травмата не е това, което ви се е случило, а травмата е това, което е във вас, като резултат от това, което ви се е случило. Травмата е това, което носите във вас. Може би ви се е случило нещо в детството, може да е имало насилие над вас като дете и тогава вие да сте решили, както повечето деца, над които е имало насилие, тук има нещо ужасно или сгрешено в мен. Травмата не е в това, че вие сте бил насилен, а е това което сте изстрадал. Травмата е психологическата рана, която ви кара да мислите, че нещо е сбъркано с вас, във вас. Но това е всъщност много добро нещо, защото ако травмата е това, което ви се е случило, то всъщност вече е приключило и то никога няма да се промени. Травмата, която ви се е случила и раната която носите, е която сега в настоящето можете да лекувате. В момента, в който вие осъзнавате, че нещо се е случило с вас, това е едно много добро начало. Но само това не е достатъчно. Въпросът тук е как това, което ми се е случило, оказва ли днес влияние върху мен, в живота ми! То се изразява в начина, по който аз се отнасям към себе си, към партньора ми, децата, как се чувствам в живота, какви емоции имам. Всичко това е тук и сега в този момент. Не става дума за това, което се е случило преди много време, а какво е вътре в мен, сега, тук в този момент. И курсът „Compassionate Inquiry“ - „Въведение в терапевтичния подход за лечение на травми“, само да отбележа, че не е единствената форма, по която работя с травмите, то „Compassionate Inquiry“ той е само един от начините, който използвам, но има и много други похвати и методи. Но всеки един добър подход, свързан със справянето с травмата трябва да цели какво се случва с моето тяло, моят ум тук и сега, в този момент, а не какво се е случило в миналото, преди много години".
Д-р Габор Мате, в много държави ние си живеем с илюзията, че е спокойно и мирно, но в същото време сега сте в България и много близо до нас се води война. И се питам за последиците от войната в Украйна? Разбира се подобни събития има и на други места, но какво се случва в момента с бежанците? България е една от транзитните държави, през които преминават много бежанци от различни точки на света, поради географското ни разположение. Поради тази причина сега ние приемаме много украинци. Психолози, психотерапевти вече си задават въпроса какви методи да прилагат за подкрепа и справяне с травмите на тези хора. Ето това поколение вече носи травмата в себе си, ужасът от войната, разделянето на семейства, отделянето на деца от родители, разделяне на население – тоест това е вече едно травмирано общество, нали така? Ами приемащите семейства, местните хора също преживяват тази травма? Как да се подготвим по-добре при справянето с травмата на толкова много хор?, Говорим за колективната травмата и как специалистите да бъдат по- успешни в техните практики.
"Първо ще кажа нещо, което може на вашите слушатели да не се понрави. Аз не искам да засегна чувствата на никого, но наистина е много човешко и в същото време се изисква смелост да приемете толкова много бежанци от Украйна. Те наистина сега се нуждаят от подкрепа, от съчувствие, от човечност. Но когато говорим за бежанци – това е феномен, който е от десетилетия, дали бежанците от Африка – Сирия, Ливан, Палестина и от много други точки на света, дали страните от Латинска Америка например. Но да бъдем честни, бежанците бягащи от военни конфликти тръгват провокирани от европейците. И знаете, че тези бежанци продължават да не бъдат приемани. Били са изключвани. Защо? Защото са с различен цвят на кожата, различна култура. И аз мисля, че ние трябва да си зададем този въпрос. Аз ценя щедростта на източно- европейците, на моята държава Унгария, на Полша, на Чешката република спрямо украинските бежанци. Но тук аз бих попитал: Каква е разликата? Това е първото нещо. Второто нещо е, да, наистина това ще бъде едно травмирано поколение! Но колкото повече то получава подкрепа, и бъде прието с повече състрадание, бива прегърнато, то травмата ще е по-малка, тъй като те няма да се чувстват сами, заплашени, преследвани. Нека с Вас да споделя и едно интересно проучване направено в Англия. През Втората световна война, когато Германия атакува Англия, английското правителство отделя деца от семействата им и ги изпраща в провинцията, за да гипредпази от бомбардировките. Тоест едни деца са били отделени от семействата и са живеели с непознати, а други в Лондон са останали по време на бомбардировките със семействата си и там разбира се е било много по-опасно. И знаете ли, децата, които са останали по време на бомбардировките със семействата си и там е било много по-опасно, т.е. едни деца са били отделени със семействата и са живели с непознати, а други в Лондон са останали при семействата си и там е било много по-опасно и децата, които са останали до родителите и въпреки опасността, израстват психически по-здрави, отколкото тези, които са били отделени. Колкото по-силна е свързаността и отношението на родителите с децата, толкова по-защитени ще бъдат те като големи!"
В тази връзка вие сте на работно посещение в България и тук имате срещи и семинари с ваши читатели и последователи. А България е държава, която е имала различни влияния като комунизъм, дълъг преход към демокрация. В тези времена са съществували много домове за изоставени деца, сираци, днес те са забранени и се говори за приемни семейства. Вие самият споделяте в книгите, по време на обученията и конференциите, че за кратко време сте бил отделен от вашата майка и това неминуемо се е превърнало в травма, болка, която дълго време е трябвало да лекувате. Непрекъснато напомняте за важността на ранните детски години. Но какво бихте казал за тези деца, които са израснали по домовете? Вие споделяте от вашата опитност, че подобно дори и краткотрайно отделяне има много отрицателно и дори пагубно влияние върху развитието на детето.
"Да, когато съм бил на една годинка, съм бил отделен за 5 седмици от моята майка. И разбира се, това е оказало отрицателно влияние върху мен. Майка ми ме е дала на непознат човек, за да спаси живота ми. Там където сме живели, в Унгария, е бил еврейски квартал и в същото време е имало фашисти, така че може те да обясните каква е причината. Бил съм малък и се е наложило да ме даде на друг човек. И когато отново видях моята майка, аз не исках да я поглеждам. Защо ли? Да, тя е направила всичко това, за да ме опази, водена от любовта, но за дете на една годинка това е било равносилно на изоставяне. И аз и бях много ядосан на случилото се, много наранен. И тази болка продължава да живее в мен от десетилетия. Вие споменахте за домовете за сираци в България. Аз не познавам добре нещата тук, но предполагам, че е подобно на Румъния, където условията не са много добри, но те наистина имат много задълбочени изследвания по тази тема. И наистина там децата имат сериозни проблеми, някои са в изправителни домове, имат проблеми при общуването и свързването с другите, при тези деца мозъкът им се е развил по много различен начин, тъй като не трябва да забравяме, че мозъкът ни се развива във връзка и във взаимодействие с другите! А децата в центровете и домовете не са имали подходящата грижовна и подхранваща среда. Има много научни изследвания, специално с деца от детски домове в Румъния и изследванията наистина са тревожни. В моя случай са били 5 седмици, но при тези деца те никога не са имали близост и не са срещнали родителите си".
Добре, но подобни травмиращи истории са навсякъде около нас - дали насилие, дали изоставяне, дали разводи. Според Вас възможно ли е изцяло човек да се справи с травмата. Разбирам, че не може да бъде заличена, но поне максимално намалена? За раковите заболявания успяват да се постигнат случаи, в които човек изцяло успява да се възстанови! И сега си спомням за разказа, с който започвате книгата „Когато тялото казва Не“ и в един от разказите ви чета следното: „Историята на Мери северноамериканска индианка – под меката свенлива външност се криеше планина от потиснати емоции. Мери беше преживяла тежки травми като дете. Изоставена от родителите си, била местена от един приемен дом в друг...“ и тези истории ги има тук и навсякъде по света... и накрая обаче героите ви д-р Мате имат трагичен край!
"Знаете ли – не означава,че не могат да бъдат излекувани, но ние всъщност не знаем как да го сторим! А историята на пациентката ми е от преди 20 години, тоест когато написах книгата „Когато тялото казва НЕ“. А ако сега трябваше да работя с тази пациентка със сигурност щях да работя с нея по много по-различен начин. Щях повече да работя с травмата и по - друг начин щях да се обърна към болестта ѝ. За това говоря и в новата ми книга „The Myth of Normal“ - „Митът за нормалното“.
Аз самият работя по тези въпроси и там ги разглеждам. Какво се е случило със северноамериканската индианка? Тя е била подложена на насилие като дете, след това е трябвало да се грижи за по-малките си сестри, за да не бъдат подложени и те на насилие и тя никога не се е грижила за нейните емоционални нужди, а само е гледала да помага на другите. И докато аз я слушах, всичко това го разпознавах и в мен. Да, тя беше благодарна, че аз я слушам, защото се оказа, че съм единственият човек, който някога я е слушал. Но тогава все още не знаех как да ѝ помогна. А сега мога да кажа, че знам малко повече отпреди. Аз не знам дали тогава съм могъл да я спася, но поне в онзи момент успях да я подкрепя и си дадох шанс да го сторя, доколкото тогава това бе възможно".
Ще имаме удоволствието и шанса да представим две ваши книги „ Разпилян Ум“ и „Когато Тялото казва НЕ“. Но според Вас, кога наистина сме прекрачили всякакви граници и как да разбираме, че не можем да продължаваме да натискаме газта. Много хора казват, не издържам, не мога повече, всяка частица от тялото вече крещи, а ние пак продължаваме. Примери много – хора, които са в токсични връзки, семейства, които търпят, заради външни фактори, караници, болезнена ревност и много други. Всичко това води до едно изолиране, оттегляне и гнетене, а подобни неща, както споделяте във всяка човешка история, разказана от вас водят до зависимости, до депресии, до несправяне с живота. И започват да прилагат формата на спри се или бягай и както споделяте в книгата – „ всичко с цел да избягат от затвора на емоциите“. Вие как разпознавате и знаете кога да спрете и да кажете - НЕ и как ние да се измъкне от този затвор?
"Тялото винаги казва НЕ! Въпросът обаче е дали ние ще му обърнем внимание и дали ще го чуем. Смятам, че повечето хронични заболявания, не всички, но болшинството са когато тялото е искало или се е опитвало да ни каже нещо. И ако наистина ние се вслушаме в него, ще разберем, че се нуждаем от помощ. И когато наистина го чуем ще разберем, че то тялото всъщност иска да ни помогне, да ни спаси! Проблем е обаче, че когато отидем на лекар, обикновено лекарите се занимават със симптомите, което помага частично, но това не е достатъчно. И ако наистина и както споделяте, тялото вече крещи - защо тогава не го слушаме!? И питате как да се научим да слушаме тялото? Аз вярвам, че всеки го умеем. По природа ние го носим. Нали сте виждали малко бебе, а да познавате такова, което да не може да каже не. Когато едно бебе не иска да яде с неговите чувства, емоции то го показва. НЕ-то веднага се разбира. И когато в детството се е случило нещо, то тогава ние сме потиснали дълбоко способността да сме полезни и да си служим на нас самите, няма значение какво е то, чувствата са там, вътре в нас, но ние сме изгубили, ние сме ги изгубили и сме изгубили връзката с нас. И при много случаи, ако ние открием тази връзка, ето това е пътят на лечението и излекуването. Не казвам, че всяка болест може да бъде излекувана, но наистина по този начин хората се справят много по-добре и съм бил свидетел на толкова много случаи. И защо според вас 80% от имунните заболявания са при жените? Това е защото жените е трябвало да се потискат и да се грижат за всички останали. И ето, че постепенно тялото казва НЕ!"
Д-р Габор Мате, вярвате ли в прераждането и смятате ли, както някой религии обясняват, че сме тук, страдаме и това се дължи на предишни животи и че сега трябва да изкупуваме карма, поради нещо, което сме сторили в миналото?
"Аз не оспорвам тези неща, но моят ум не е в тази насока. Аз не се нуждая от друг минал живот, а гледам тук и сега на живота. Какво се случва или се е случило с някой. Да, има хора, които вярват, но това пак казвам, че не е моето. Аз не мога да обясня какво се е случило с живота на някой тук и сега, а да говоря за предишни живота. Но, ако някой иска да вярва в това – нямам нищо против и това са си техни разбирания, схващания".
А какво е това, което ви води в живота? В смисъл преди да си легнете сигурно си казвате нещо, за да може спокойно да посрещнете новия ден, или да споделите може би нещо, което си нашепвате всеки ден, тъй като самият вие нашепвате на вашите пациенти, с цел да им помогнете по пътя на травмата?
"Хм, да, какво си мисля, какво си нашепвам ли? Да, знаете ли, стремя се да съм в покой и да слушам. Май с това не се справя много добре! Аз наистина умея много добре да слушам хората, но не го правя добре спрямо мен самия. Да, знаете ли, всеки ден ако човек прави дихателни упражнения и само 20 минутки, то следващите дни ще са много по-добри. Какво ли още си казвам? – Забави, забави! И нещо, което правя за себе си е да не се самозабравям! Сега много хора ми обръщат внимание, публикуват моите книги на 30 езика, говоря и изнасям лекции по цял свят и много хора са благодарни. Това го чувам всеки ден. Но знаете ли, аз съм женен за много мъдра жена, която слушам и тя всеки път ми казва – „ Не вярвай на това, не им вярвай! Недей да се заблуждаваш, не се идентифицирай с всичко това. Всичко това не си ти, защото всъщност ти си това, което правиш. И това което аз нашепвам на себе си е : „Намери това, което си ти, кой си ти и не е нужно да правиш хиляди неща“.
Двете части на интервюто можете да чуете и в звуковия файл.
Как България да напредва? Калин Симеонов – носител на награда "Джон Атанасов", има своя отговор. Страната трябва да задържа умните програмисти. Тази година заедно с Драгомир Попов той е отличен с грамота "Джон Атанасов" в категорията "Ученици и техните преподаватели". Калин Симеонов започнал да се занимава с програмиране от интерес...
Драгомир Попов е един от тазгодишните носители на грамота от наградите на името на Джон Атанасов. Драго е от Перник, учи в Софийския университет и мечтае да програмира алгоритми за игри. Младежът учи софтуерно инженерство във Факултета по математика и информатика . Смята, че "това е поле, което въпреки навлизането на ИИ ще може да устои..
Сертификат за номинация в категория "Джон Атанасов – вдъхновител и създател на таланти" тази година получи Теодор Николов. Той е учител по информационни технологии в плевенското ОУ "Васил Левски". Просто нещата се получават, казва Николов, чиито ученици са неколкократни национални шампиони в STEM конкурси, национални състезания по..
Между олимпиадите и обучението дванадесетокласникът от Софийската математическа гимназия Борис Михов е разбрал еднo - допълнителните усилия дават резултат и учат на отговорност . Благодарение на това Борис е носител на сребърен медал от Международната олимпиада по информатика 2024, на златен медал от Балканската олимпиада по информатика и още..
През септемвр и Българската академия на науките избра нови член-кореспонденти, сред които и проф. д-р Славчо Томов, известен учен, хирург и общественик в областта на медицинските науки. Проф.Томов е сред най-известните онкохирурзи в света , чието име се свързва с хирургията на бъдещето – роботизираната хирургия. Има множество..
" Трябва да имаш очи да видиш и да усетиш безценните свойства на живота , защото иначе може да го намразиш, а тогава и той ще те намрази". Това каза пред БНР актьорът и режисьор Деян Донков и сподели, че вярва в чудеса и често се осланя на вярата. " Аз съм силно вярващ! Вярвам, че Бог е в мен и аз съм в него ! Първият моноспектакъл на Деян..
Проф. Владко Панайотов е гост в "Нощен хоризонт". Той е учен, политик и общественик, който от години впечатлява с дейността си в областта на екологията, устойчивото развитие и зелените технологии. Поводът за срещата е неговата нова мемоарна книга "Корона от превратности" – един пъстър калейдоскоп от житейски истории, философски размисли..
Млади хора от село Столник, община Елин Пелин обикалят къщите в селото на Коледа. Коледарската група е от единадесет млади момчета ...
Кауза "Божик"- така са нарекли благотворителната инициатива хората от санданското село Спатово и техните приятели от фондация "Леб и вино" , чиято..
В плевенското село Малчика се намира най-старият в България католически храм "Св. Анна". Догодина ще се навършат 170 години от освещаването му...