Къде отекват стъпките на капитан Петко войвода

Маршрутът е двудневен и с дължина над 300 километра. За да се посетят всички места, се тръгва призори. Първата спирка е Мароня, селище в днешна Гърция с древна история. Основано е през седми век преди новата ера от тракийското племе кикони. В него, векове по-късно, отекват стъпките на капитан Петко Воевода. Не случайно Мароня е известно като столицата на българския хайдутин. Мястото е знаково за него, защото в района той е водил някои от големите си битки, а и втората му жена е оттам. Тези и още любопитни данни изнесе за "Закуска на тревата" екскурзоводът Георги Кючуков пред поредните туристи, избрали да извървят пътя на воеводата.

„През 1874 година в същност капитан Петко и четниците се установяват близо до Мароня, където е направен опит капитан Петко да бъде отровен от местния лихвар, чието име Калън Тома, Дебелия Тома, но се намира едно девойче, чието име е Аспасия, която предупреждава капитан Петко да не яде от храната. От тук нататък следва история, която ние ще загатнем, защото не знаем доколко тя е истина. Но така го прави самият Хайтов, украсявайки тази история, че може би Аспасия имала някакви симпатии към капитан Петко и това я кара да подскаже какво го очаква, ако той вкуси от тази храна. Жълтините продължават да разказват всъщност, че капитан Петко има наследници от Аспасия, които днес живеели в Ксанти. Не знаем докъде това е истина, защото капитан Петко има своите наследници от Аспасия, но това е първата негова съпруга, която също се казва така. Не се знае наследниците на капитан Петко от коя Аспасия са и дали това не е просто съвпадение на имената.“

В годината на Освобождението на България – 1878-ма, Мароня е обявена за независима република, но статутът й продължава едва 3 седмици. 25 години по-късно в един друг район – Доган Хисар, също е обявена независимост.

„Това прави Димитър Маджаров, който идва тук и казва: „- Нито сме със султана, нито сме с княза!“ и обявява независима Доганхисарска република, която просъществува за кратко. За съжаление 1913 година е съдбоносна за тази част на Родопите. Тази съдба не подминава и селата наоколо. Големи групи от хора идват в Доган хисар, защото според гръцки историци от 1882 година това е селото, което било център на българската пропаганда. Търсят спасение тук, не го намират и някъде, според историческите сведения, около 25 000 души се устремяват към Дедеагач – Александруполи. Обещана им е помощ от руския, френския и германския консул. Всъщност никой не се грижи за спасяването на тази не малка група хора. Някои от тях са натоварени на кораби и съдбата им потъва някъде из гръцките острови, други са принудени да бягат през планината, за да търсят територията на вече прекроената България“.

Днес село Доган Хисар се казва Есими. На трийсетина километра е от Александруполи, на границата между България и Гърция. Добре уредено село, с чисти улици и бели къщи. В него започва животът на българския хайдутин, разказва екскурзоводът Георги Кючуков.

„Тук се е родил капитан Петко през 1844 година. Никакви намерения няма капитан Петко да става хайдутин. Съдбоносната за него година е 1861 година, когато неговият брат Матю и братовчед му са убити от заптиетата на Мехмед Кесиджи и желанието за отмъщение всъщност прави от капитан Петко войвода. Той добива хайдушки умения много бързо. През 1866 година неговите умения вече са оценени от самия Гарибалди и той е поканен да участва в Критското въстание, при това много от боевете, които той води там са успешни. Всъщност за първи път капитан Петко е наречен капитан точно заради участието му в Крит. След това званието ще му бъде дадено официално от руския император Александър Втори.“

Близо до родната къща на капитан Петко е построен малък музей. В него се пазят книги, документи, снимки и много носии, дарени от жители на крумовградското село Аврен. Там е поставен и бюст на воеводата. Музеят е изцяло частна инициатива, направен с парите на дарители от България, които и сега отделят средства за поддръжката му.

„Гърците не искат да чуват за заслугите на други герои, тачат си техните национални герои. Разбирам това, защото най - вероятно схващат, че всяка дума, изречена за капитан Петко е някакъв намек за това, че тукашните територии до 1920 година са част от българската държава. След договорите, които сключваме след Първата световна война, тези територии попадат в част от гръцката държава.“

След като беше разказан живота на капитан Петко, в края на маршрута дойде времето и на легендите. За места, от които гърците отдавна са научили, че могат да правят история. И умеят да я разказват. До едно от тях се докоснахме и ние. Влязохме в пещерата, където според Омир е живял циклопът, измамен от Одисей.

„Най - напред той описва как Одисей попада Мароня, защото знаел за славата на прословутото тракийско вино, което произвеждат в Исмарос. След като нападнал местните траки, го откраднал. Следващата му спирка е пещерата, където според разказаната от Омир легенда, се помещавал прословутият циклоп Полифем, който тук отглеждал овцете си.

Одисей и спътниците му са пленени в тази пещера, но хитростта, която използва Одисей, е да извади онова прословуто тракийско вино, с което успял да опие циклопа Полифем. Той и спътниците му се закрепят за коремчетата на овцете, които ги извеждат от пещерата и ги отвеждат към кораба, който ги чака на брега на Егейско море. Полифем постепенно се съвзема и легендата разказва как той започва да хвърля огромни скални късове, за да потопи кораба. И това, което вие не виждате, но със сигурност трябва да видите, защото така казват гърците, е тази паднала, според мен, скала тук, но легендата разказва, че всъщност тя не е просто паднала, а е част от онези скални късове, които Полифем е започнал да хвърля по Одисей.“

Пещерата на циклопа се намира в Макри, а от високо се разкрива обширното Средиземно море. Може само да си представим оживялата легенда на Омир. Циклоп, разбира се, не видяхме, но както казват гърците, не сме поискали. И това е тяхната философия за развитие на туризма – от всяко камъче да правят история.

Още по темата в звуковия файл.