Рено Гарсия-Фонс на „Джаз+” в зала „България” и преди това в „Аларма” в няколко разговора с отворен финал…

Ориенталският бас като навигатор на въображението
Заветната дата на концерта е 6 февруари, часът, съответно, 19.30, и преди да сме започнали със суперлативите (напълно заслужени в този конкретен случай) може би е най-добре да кажем с какво наистина е уникален Рено Гарсия-Фонс. С това, че е брилянтен контрабасист, който може да впечатли любителите и на авангардния, и на по-скучноватия джаз, не само без да залита в която и да било от тези две крайности, но и без въобще да си налага да свири „джаз”. С това, че в музикалната му палитра има цветове и от Близкия и Далечния Изток, и от Латинска Америка, и от фламенкото, и от Северна Африка, без това да я прави „уърлд-нещо-си”. С това, че е изключително оригинален като композитор, но на сцената залага главно на импровизацията („най-важното измерение” на всяко представление пред публика, по неговите собствени думи). И така нататък: някои важни факти за Рено Гарсия-Фонс, като започнем от 21-годишната му възраст и стигнем до последния му засега албум La linea del sur от 2009г., който ще представи и в София. Произход: Франция, но родителите му са каталунци. Образование: Парижката Консерватория. Учители: Франсоа Рабат и Кени Кларк (първият – в класиката и в сирийската музика, вторият – в би-бопа, условно казано). Музикална среда и колаборации: Михаел Рислер, Нгуйен Ле, Карим Зияд, Дафер Юсеф, Кудси Ергюнер, Херардо Нуньес, Кико Руис, Мишел Годар, Хуонг Танг, Чеб Мами… Контрабас: 5-струнен. По-специални формации, в които е участвал: L’Orchestre de Contrebasses, Orchestre National de Jazz. Фактите са си факти: понякога дообясняват музиката, понякога я натоварват, но най-хубаво се получава, когато нито я дообясняват, нито пък натоварват, а просто си вървят естествено с нея, какъвто е и случаят с Рено Гарсия-Фонс. А това е така, защото самият Рено Гарсия-Фонс е от онези рядко срещани творци, които бавно и славно вървят по собствения си път и гледат с насмешка на „състезателния принцип” в музиката, защото, както сам казва: „Музиката не е състезание – състезанията са в спорта”. В програмата на La linea del sur, както ще чуем и на 6 февруари, има и много експресивност, но и от онази вглъбеност и „бавност”, без която никое произведение на изкуството не е съвършено. Има фламенко танцьорка и фламенко певица, но има и поезия на Рено Гарсия-Фонс, посветена на Руми. Има виртуозност и „здрав ритъм”, но и „разливания” за акордеон и контрабас с лък. Разговорът, който следва, е колаж от няколко интервюта с Рено Гарсия-Фонс, правени в периода между 24-ия „Скопски джаз фестивал” (2005), където свири с фламенко-триото си с Кико Руис и Негрито Трасанте, и 25-ия фестивал „Друга Годба” в Любляна (2009), на който участва с турския проект Minstrel’s Era, а заглавието на този текст съчетава имената на двата любими албума на интервюиращия – Oriental Bass и Navigatore, записани от Гарсия-Фонс съответно през 1997 и 2001 г.
Започваме, естествено, с „ориенталския бас”…
Проявявам голям интерес към различните ориенталски традиции, но не бих казал, че имам дълбоки познания в тази област. Разбира се, изучавал съм различни ориенталски техники на свирене, различни ритми, различни маками, но не като професионалист – нямам претенцията да познавам ориенталската музика в степента, в която я познава Кудси Егюнер или Дерия Туркан, или Уур Ъшък, или който и да е друг добър музикант от Турция, Сирия, Ливан или Египет. При мен нещата опират по-скоро до лични вкусове – много харесвам музиката от тази част на света и може би поради това нейният тип орнаментация изплува в моята собствена музика, когато изляза на сцена. Обичам да свиря с музиканти от Ориента и тяхното влияние върху начина ми на музициране, мисля, е нещо съвсем естествено. Но това с влиянията важи, смятам, не само за ориенталската музика – при мен ориенталският елемент винаги е неразривно свързан с фламенкото, с джаза, с класическата музика, с индийската музика… Това е моят музикален свят. А освен това, нека не забравяме, че и самата „ориенталска традиция” не е едноизмеримо понятие – турската музика е различна от арабската, арабската от персийската и т.н. И макар да имат своите допирни точки, често един и същ макам в Турция, в Сирия и в Египет може да бъде изсвирен и да звучи по три коренно различни начина… Когато свиря с турски или с арабски, или с персийски музиканти, винаги се опитвам да ги слушам много внимателно, да се уча от тях в движение, да опознавам различните елементи на тяхната музика, без обаче да ги копирам и без да се придържам стриктно към традицията. Предизвикателството всеки път е огромно, защото се чувствам далеч по-несигурен, отколкото когато свиря собствената си музика. Но за мен това е много важен източник на прогрес, на музикално развитие. А вярвам, че и музикантите от Изтока или от Северна Африка, с които съм работил, много обичат да свирят с мен, защото привнасям нещо малко по-различно към тяхната музика, една допълнителна гледна точка, която я обогатява.
Фламенкото и ориенталската традиция… Пресечните точки са много (дори в момента си спомням за появата на Кудси Ергюнер в един такъв базисен филм за фламенкото като Vengo). Но също така вашият „най-фламенко” проект (триото с Кико Руиз и Негрито Трасанте) и „най-ориенталският” ви проект (друго едно трио – с Дерия Туркан и Уур Ъшък) са, мога да кажа, двете абсолютни противоположности в музиката. В първия и тримата свирите като перкусионисти, докато във втория, въпреки ритмическата му сложност, ритъмът съвсем не е водещото начало…
Да, разбира се, духът на тези два типа музика, които могат да се чуят с двете трио-формации, е твърде различен. Но аз се чувствам дълбоко свързан и с двете начала. Никога не съм се стремял да остана затворен в едно единствено нещо, в една единствена идея за музиката, а даже напротив – винаги съм търсил начин за разширяване на музикалния си диапазон, винаги съм търсил нови ъгли и нови подстъпи към музиката. И този по-интимен и не толкова подчертано ритмически аспект, това друго измерение на музиката, което достигаме със струнното трио с Дерия и Уур, също е нещо което много харесвам… В крайна сметка: всичко е хубаво и всичко е допустимо в музиката – при един добър баланс, разбира се.
Дори щипка фламенко в такъв един камерен „предотомански” проект като това трио, за което говорим…
Защо не? Би могло, да… Мисля, че в определени граници испанският или фламенко-елементът може да послужи като един вид „мост” – като средство за споделяне и съпреживяване на музикалния момент…
Какво смятате за личния отпечатък, който човек оставя в музиката – особено в едни такива времена като днешните, когато имаме толкова много неща, толкова много пренасищане? И вярвате ли в „новите традиции” в музиката, рожба популярното клише за „глобалното село”?
Не знам – винаги съм се опитвал да следвам собствената си интуиция: година след година – да вървя по моя си път, постепенно… Когато свиря, никога не мисля за неща като „стил”, „традиция” или „контрабас”. Опитвам се да не си поставям граници и да улавям момента, да се вслушвам в истината, която моментът има да ми каже. Ако някой смята музиката ми за някаква „нова традиция”, за мен това е комплимент, но лично аз предпочитам да мисля за нея като за „ежедневна безграничност”, а не като за традиция.
Самият вие музикален номад ли сте (имайки предвид и принадлежността ви към френската джаз сцена, и каталунския ви произход, и докосването ви до толкова различни една от друга традиции каквито са сирийската и аржентинската или магребската и виетнамската)?
Ами това е историята на музиката в най-общи линии. Хората пътуват, носейки собствената си музика със себе си. Но винаги по пътя срещат и друга музика. Ето: в Аржентина например – имаме италианците, имаме германците, които донасят бандонеона и т.н. Във фламенкото имаме също различни стилове, които са продукт на това пътуване. Хората от Андалусия или от Галисия отнасят тази музика чак до Куба, например, и някой и друг век по-късно тя се връща в Испания под друга форма – музика с кубински ритъм, която обаче наподобява фламенко. И тези процеси са безкрайни – така музиката се ражда ден след ден. И посредством това пътуване хората откриват собствената си музика. Моят случай е такъв.
В един наш предишен разговор казахте, че винаги е много трудно да изброиш всички музиканти и композитори, които са ти повлияли през годините. Но все пак направихте една доста интересна извадка, включваща Майлс Дейвис, Равел, Франк Запа, Рам Нараян, Пако де Лусия, Шопен и Прокофиев…
Да, трудно е да кажеш коя е любимата ти музика или кой е най-важният за теб музикант. Но може би тук е мястото да спомена, че не слушам толкова много басисти и въобще толкова много музика за контрабас, колкото може да се очаква. Е, разбира се – минал съм по традиционния път на всеки контрабасист: свирил съм и би-боп, и диксиленд… Но никога не съм се упражнявал с идеята, че трябва да стана следващия Рон Картър или Дейв Холанд. По-скоро винаги съм се опитвал да се науча как да свиря своята музика, слушайки по-скоро музиканти, свирещи на други инструменти – на китара, на цигулка и пр. Например: когато композирам, много рядко си „помагам” с контрабаса. Обикновено идеята се заформя в главата ми, аз я записвам като ноти, правя съответните аранжименти, но в повече от 80 % от случаите, контрабасът не играе роля при създаването й. И точно поради това много често ми е доста трудно после да изсвиря нещата, които съм написал.
Значи ролята на контрабаса се засилва по-скоро после – при импровизацията на сцената?
Да, мисля, че когато излезем пред публика, най-важното измерение на нашата музика е импровизацията. Дори когато имаме много предварително написани неща. Защото със всяка партитура е така – след известно време, след като си свирил много пъти дадена музика, започваш да се чувстваш по-сигурен с нея и да търсиш нови и нови начини, по които да я изсвириш. За мен това е най-важното, когато излизам на сцена. Ето, например с фламенко триото с Кико Руиз и Негрито Трасанте: ако чуете как днес свирим на концерт някои пиеси, които сте слушали преди 5 години, да речем, почти няма да ги познаете.
Кико Руис е китарист и на групата, с която идвате в София на 6 февруари. В България вече добре познаваме албума La linea del sur, песните от който ще представите у нас. Но ако трябва в едно-две изречения да опишете този епизод от вашата лична музикална история, какви биха били те?
Акордеонът е водещ инструмент. Имаме и фламенко-певица, но репертоарът не е фламенко: поне не в степента, в която е предишният – Arcoluz. Заглавието на албума ни води на юг, но не толкова географски спрямо фламенкото, колкото в смисъла на едно по-общо, обединяващо понятие за Юга, включващо както средиземноморската култура, така и Латинска Америка като влияние.

(материалът е публикуван и в сп. ЛИК)

Споделете

Рено Гарсия-Фонс на „Джаз+” в зала „България” и преди това в „Аларма” в няколко разговора с отворен финал…

Примабалерината Анелия Димитрова и солистът Ивайло Янев танцуват на фестивала "Екселсиор" в Сиена

"Виртуални тела 2.0" – точка на пресичане между изобразителното и танцовото изкуство

Девети брой на списание "Но поезия"

Награда "Рицар на книгата" – шумните герои на литературата

Кои са важните "други" в живота ни

Джони пред Микрофоните

Застраховка "транспортен травматизъм"

"Крайни разкази" и реидеологизация – редуцира ли се политическият процес?

ПРЕДАВАНИЯ

Програми

Радио България

За БНР