Митът за победата на любовта претворен в музика от Кристоф Вилибалд Глук – 22 юли от 22 часа

Съдбата на Орфей победил със звука на своята лира адските сили е най-яркият оперен мит. Митът за свръхестествената сила на музиката, която поставена в служба на любовта побеждава смъртта. С него е свързана и историята на операта, измислена в началото на XVII век в барокова Италия с двете „Евридика” – на Якопо Пери и на Джулио Качини във Флоренция през 1600 и „Орфей” на Клаудио Монтеверди в Мантуа през 1607 година. Подхранен от този мит „Орфей и Евридика” на Глук на свой ред се превръща в мит: виенската версия, а след нея и парижката дълго време били смятани от музикалните историци, като отправна точка за реформата на Глук, като възраждане на оперния жанр, освободен от условностите на барока.

Трябва да се знае обаче, че тези две първи партитури били непознати за публиката, тъй като се играела версията от XIX век на Ектор Берлиоз (части от парижката версия той адаптирал за мецосопрана Полин Виардо). Във виенската версия партията на Орфей била написана за кастрата Гаетано Гуадани – на 33 години по време на спектаклите. Освен това в първата версия Глук използвал твърде характерни за времето инструменти като шалюмо, корнет и английски рог, заменени в Париж от обои и кларинети.
Музиката на операта била композирана през зимата на 1761/62, а лятото на 1762 представена на фрагменти в тесен кръг на „приятели на реформата”. Премиерата била на 5 октомври 1762 г. в градския театър във Виена за празник на австрийския суверен. Това било театрален спектакъл събрал най-добрите артисти на Виена за представление за избрана публика. Дирижирал сам авторът. Реакцията на публика била сдържана. Обвинявали Глук, че в операта му „страстите не са ярки”, „преходите от едно към друго емоционално състояние са прекалено бързи”. Едва след няколко спектакъла настъпило разведряване, въпреки че мърморенето на консервативните дворцови кръгове продължило. „Скоро след това партитурата била отпечатана в Париж. В Италия в преработен вид била играна в двореца в Парма като част от триптих наречен „Празници на Аполон”. През 1774 дошъл ред на парижкото представление с нов текст на френски, с добавени вокални, танцови и инструментални номера и с нови щрихи, които направили оркестрацията още по-великолепна.
Когато започнах да пиша музиката на тази опера имах намерението да я избавя от всякакви злоупотреби, промъкнали се в оперите поради суетността на певците и отстъпчивостта на композиторите, които така дълго развалят италианската опера. Исках да огранича музиката в операта до рамките на действителното й предназначение – да служи за засилване на изразителността на поезията, без да става причина за прекъсване на действието и да го охлажда чрез излишни украшения – споделя композиторът.
Ето и част от размислите на Ана Мария Аберт: С оглед на заглавието публиката е очаквала да види една нормална италианска опера. Това, което й се поднася, не е нищо друго освен монументални идеи на така странните балети, само че във формата на опера. Вместо разкошните, често сменящи се декорации, имало четири големи картини, познатата, изкусно заплетена мрежа от интриги е заменена с праволинейно произшествие, като носители на голямата идея, на мястото на шестте или седемте действащи лица, които движат действието, виждаме само три. Хорът участва в действието наравно със солистите, а вместо стереотипната смяна на речитативи и арии е налице поредица от компактни, големи сцени. Несъмнено дори на културната виенска публика е било необходимо известно време, за да асимилира тези новости, като за нейна чест трябва да кажем, че това време не продължило дълго.

В ролите ще слушате:
Агнес Балтса (контраалт) – Орфей
Маргарет Маршал – Евридика, негова съпруга (сопран)
Едита Груберова – Амур (сопран)
Изпълняват Амброзиански оперен хор и оркестър „Филхармония“ с диригент Рикардо Мути.

Съдържание на операта „Орфей и Евридика“