Семейство в извънредно положение

Как една глобална криза пренарежда живота на едно семейство? Какво е да се събудиш и животът ти да е различен, непредсказуем, неподвластен на собствените ти посоки. В който нямаш думата и вървиш в начертана от други посока?

"Живея в един филм, в който аз съм главната героиня, но никой не ме е питал да участвам в този филм - и това е може би бунтът в мене. Аз не съм съгласна с това, но нямам гласност в момента", казва Мая в предаването "Хоризонт до обед".

Семейството й живее под наем в София, доходите им бавно потъват, бизнесът на мъжа й е тежко засегнат, тя е по майчинство, а фирмата, в която е работила, е преустановила дейността си - познат за мнозина сюжет. 

„Всеки ден се опитвам да си кажа – може би следващият ден ще е по-добър, може би ще чуем нещо по-добро или ще мога да обясня на 4-годишното си дете защо не може да види приятелите си, какво означава да не може да излезе, защо площадките са оградени, какъв е тоя вирус”, допълва Мая и продължава:

„Това време на несигурност, на абсолютно невиждане на бъдещето сковава страшно много сърца, умове, мечти. За мен борбата е по-скоро в ума. Човешкият ум е силен, но не знам до какъв предел той може да е силен емоционално, духовно, чисто физически. Вече дори не говорим за финансово...”

А финансово вече няма откъде да влязат приходи – такава е равносметката в семейството на Мая, което иначе стриктно спазва въведените ограничителни мерки в извънредно положение. И в ежедневието си търси малки извори на оптимизъм. „Рисуваме страшно много, децата ни правят прически. Играем на игри, които не сме се сещали. Децата помагат в самите домашни занимания”, описва деня симежду четири стени тя. 

Тревогата е неизбежна и често поражда тежки мисли.

„В последните няколко дена седя и се опитвам да намеря някаква логика – какво би представлявал следващият ден, какво би представлявало бъдещето в следващата седмица, в следващите две седмици. Имам една лична вяра вътре в себе си за доброто, за позитивното, за възможното и ми е толкова трудно да я намеря. Толкова ми е трудно да кажа: „И с това ще се справим”, признава Мая.

Четиригодишната дъщеря на Мая нарисувала рисунка. „И каза: „Мамо, тази рисунка е, за да си отиде бактерията от България”. Ние го залепихме долу, на нашия вход. Аз написах съобщение, в което пожелахме на всеки човек, който влезе в този вход и види тази картина, да е здрав, да е пълен с нови сили, с нова вяра. Не очаквах такива аплодисменти от нашите съседи. Бяха толкова докоснати”, разказва още Мая.

Подобни малки жестове я карат да мисли, че от всичко това, макар да не знаем кога ще завърши, ще излезем по-добри.

„Аз се надявам всичко това да направи отново хората хора, да направи българина една нация, за която говорим, че е била толкова силна през вековете, толкова обединена. Вярвам и се надявам, че всичко това ще промени отношението на човека към този дар – живота. Защото всичко ни е дадено, но всичко може да ни бъде отнето за един ден, за един час. Това се надявам да стане в края на цялата тази суматоха.”

Историята на Мая чуйте в звуковия файл.