Британският писател Крис Клийв пред БНР: Бяхме смели през 2020 година

7 юли 2005-а година за лондончанина Крис Клийв е денят, в който дебютният му роман трябва да се появи по книжарниците. „Възпламеняване“ разказва за млада жена, загубила семейството си след терористичен акт. Писателят обаче бързо трябва да забрави за вълненията около появяването на първата му книга. В девет без десет сутринта, три влака на Лондонското метро са взривени.

„Жена ми беше на една от влаковите линии, които бяха взривени. Тя е била на няколко вагона разстояние от мястото на експлозията. Събудих се, оставих най-голямото си дете в занималнята, вървях към вкъщи. Беше девет или девет и половина сутринта. Всички тези сирени, на полиция и на спешна помощ - поемаха в една и съща посока. Хората по улицата говореха - чухте ли, чухте ли какво е станало. Беше чувство на абсолютен ужас. Опитах да звънна на жена си. Телефоните не работеха. Веднага си мислиш най-лошото“, каза Крис Клийв.

За излизането на дебютния си роман, Крис Клийв се сеща следобеда след атаките, когато се чува с издателя си. Той му съобщава, че книгите са спрени от разпространение за момента. Това обаче по никакъв начин не вреди на романа, който се превръща в световна сензация дни след това. Международните медии излизат с гръмки заглавия, които разнищват странното съвпадение. Книгата печели милиони читатели и награди за автора си.

„Има обаче един факт, който ме преследва. Книгата ми стана много известна, спечели награди. Чудя се понякога, щеше ли да стане толкова популярна, ако онези хора не бяха убити. Това е нещо, което нося със себе си. Не зная отговора“.

По-късно се появява и „Другата ръка“ - романът, който помага на Крис Клийв да стъпи още по-уверено на световната литературна сцена. Книгата се изкачва до първото място в класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“, а актриси като Никол Кидман и Джулия Робъртс изявяват желание да се превъплътят в една от главните героини във филмовата адаптация.

„Винаги съм се интересувал от бежанците. Това е книга, посветена на тях. Жена от Нигерия, наричана „Малката пчеличка“, където има много конфликти за гориво, бяга от държавата си, за да се спаси. Ние се възползваме от конфликта, който е създаден от компаниите за горива в Субсахарска Африка, защото сме основни ползватели. По този начин ние сме една от причините за конфликтът заради който бежанците идват в държавите ни, за да търсят спасение. Не поемаме никаква отговорност, за да се погрижим за тези хора, като пристигнат. Взимаме добрата част от глобализацията - евтиния петрол  - но не приемаме лошата му страна - нашата отговорност в този конфликт. Ето за това разказва и „Другата ръка“ - какво се случва, когато бежанец идва в нашата страна и казва - можете ли да помогнете, за да се справя с кашата, която вие направихте. Това не е политическа история. Опитах да разкажа една малка човешка история“.

Крис Клийв е отдаден и на друг свой интерес. Във втората година е на обучението си за психотерапевт. Признава, че това е нещо, което го кара да се чувства пълноценен. Двете си роли - на психотерапевт и на писател - пази разделени една от друга.

„Много ми харесва. Ходя до университета - нещо, което не съм правил от двайсетте си години. Вълнуващо е. Уча наравно с всички останали. Работя и с клиенти. Много ги харесвам. Хората, които идват на терапия са фантастични. Да признаеш, че има проблем и да дойдеш на терапия - това е нещо много смело. Да си кажеш - ще говоря за тези неща. Намирам клиентите си за много интересни. Да бъдеш любопитен към останалите, да ги изслушваш - чувствам, че това е терапията".

Наскоро, по книжарниците се появи още една от книгите на Крис - „На смелите се прощава“. За нея, той разказва, че се е вдъхновил, запознавайки се с историята на своите баба и дядо. Хора, запазили любовта си, въпреки непрогледния мрак на първите години от Втората световна война.

„Открих голяма кутия с писма между баба ми и дядо ми по време на Втората световна война. Така разбрах повече за живота ми - това са родителите на майка ми. Намерили се малко преди началото на войната. Срещнали се само осем пъти преди дядо ми да бъде мобилизиран във войната. На деветата им среща дядо ми й предложил да се оженят. Баба ми имаше този прекрасен пръстен, който бе украсен с девет малки камъчета. По едно за всяка тяхна среща. Харесва ми мисълта за това време от гледна точка на това, че те не са имали социални мрежи, не са имали телефони. Имали са само своята вяра един в друг. Мисля, че точно тази вяра ги е поддържала през цялата тази раздяла. Те били разделени през повечето време на войната. Поне 3 години“.

Разделени по подобен начин са и героите в „На смелите се прощава“. Мери и Алистър са млади хора, които търсят своето място в един воюващ свят.

„Мери е много млада в началото на войната - едва 18 годишна", разказва за героите си Крис Клийв.

"Тези години, в които си млад, те са много по-важни от годините, на които съм аз, например - аз съм почти на 50. Войната отнема на младите хора тогава огромна част от живота им. Мери очаква бляскав живот във висшето общество на Лондон. Може би тя е щяла да бъде част от различни интелектуални кръгове. Вместо това тя се записва като доброволец във войната и очаква отново нещо блестящо - да я направят таен агент или шпионин. Правят я учителка. Тя трябва да се примири с това. Бавно, тя открива, че това е тя - работата е прекрасна. Животът, който й е даден се оказва много по-различен от този, който би избрала. Но, това се превръща в подарък за нея. Нещо, което тя не би осъзнала по друг начин. Алистър е друг от главните ми герои. Той също очаквал различен живот. Той е трябвало да стане куратор в галерия. Но е изпратен за войник и става такъв. Така и не харесва тази си роля. Това става въпрос на издръжливост. Той трябва да излезе от войната без да се е превърнал в зъл или горчив и уморен човек“.

Бяхме ли смели през трудната за целия свят 2020-а година?

„Това, с което трябваше да се преборим всички хора в света, едновременно, беше много несигурност, високо ниво на безпокойство. Когато това ниво на безпокойство се увеличи имаме нещо, което е заложено у нас - да се борим или да избягаме. Когато говорим за вирус, който не можем да видим, когато говорим за правителство, което не можеш да контролираш, като гражданин, няма какво да направиш. Не можеш да се бориш, не можеш и да избягаш. Понякога, хората започват да правят странни неща - да вярват на неща, които не са верни или дори да станат жестоки. Бях впечатлен колко малко хора тръгнаха по тази пътека. Повечето хора успяха някак да се справят с това ниво на безпокойство. Повечето хора не станаха агресивни. Те тихо се опитваха да прокарат своята малка любовна история насред голямата история на хаоса. Да, мисля, че бяхме смели през 2020. Гледам хората и оценявам, когато те просто са останали нормални, тихи, мили, дори неутрални. Да, има малко хора, които провалят това. И познайте - те са тези, които се появяват по телевизията. Те са онези, които са шумни в социалните мрежи. Гледайки това, ние си мислим - светът се побърка. Аз обаче не смятам така. Смятам, че повечето хора бяха смели през този период“.

Цялото интервю можете да чуете в звуковия файл.