Да израснеш в сянката на тероризма

Над 60 процента от американците са гледали кадрите от атентатите на 11 септември 2001 г. по телевизията в дните, седмиците и годините след атаките. Годишнината от това трагично събитие е повод да се зададе въпросът как то повлия в процеса на формиране на личността на тогавашните деца и младежи. Техните спомени започват с телевизорите в училищата, шушукащи учители, по-ранно разпускане и смут.

„Бях в гимназията в Орландо, Флорида. Разбрах за случилото се в училище. Учителите искаха всички да останем спокойни, да не се паникьосваме. Много родители обаче се бяха притеснили и започнаха да прибират децата си. Спомням си, че моите майка и баща също дойдоха да ме вземат.”

Когато животът на хората бъде заплашен от терористична атака те реагират със силни емоции – както негативни, като засилване на предразсъдъците, така и положителни, като дарения и участие в обществения живот.

„Имаше много сълзи и страх. Много възрастни в училище плачеха.”

След подобни травмиращи събития е важна комуникацията както от страна на учителите, така и в семейството, за да не бъдат принудени подрастващите да „стъпват” на догадки и да „попиват” от стреса на възрастните около тях. Родителите имат важна роля в оформянето на реакциите на техните деца.

„Ако трябва да съм честна не помня някой да ми обясни в подробности точно какво се случва.”

Проучвания на политическите реакции малко след атентатите сочат, че хората подкрепят силен правителствен отговор на тероризма, когато считат, че има висок риск подобно нещо да се случи и в бъдеще и чувстват гняв.

„На 11 септември бях седми клас. Той оформи голяма част от живота ми след това и имаше затвърждаващ ефект в желанието ми да се присъединя към морската пехота, защото бяхме във война.”

Случилото се преди две десетилетия засегна американската младеж, а и не само, по отношение на техните социополитически нагласи и общи убеждения за света.

„Чувствах се в опасност, сякаш целия Ню Йорк щеше да се взриви.”

Трябва да се отбележи обаче, че според наблюдения на учители в САЩ за последните 15 години се наблюдава отлив на гнева у студентите във връзка със случилото се, което отдават на все по-голямата свързаност в света посредством социалните медии. Днешните американски подрастващи общуват повече с други млади хора по света и в голяма степен отхвърлят апела на Джордж Буш „Или сте с нас, или сте с терористите”, като освен това в по-силна степен ги интересува как другите страни възприемат САЩ.

Друг важен момент при подобни стресиращи ситуации е да се търси баланса между това човек да бъде информиран и прекомерното излагане на смущаващи кадри чрез медиите.

„Бях шестгодишна по време на атаките. Спомням си, че учителката ни изключи лампите, за да виждаме добре екрана в класната стая. Не знам дали го направи заради нас или заради себе си.”

Според американско проучване от 2016 г. събитията, които се случват, когато човек е на възраст между 10 и 30 години, с най-голяма вероятност оказват определящ ефект върху поколенията. Причината – хората над 30-годишна възраст считат по-ранни събития от техния живот като по-важни за тях, а децата под 10 години са твърде малки, за да осмислят изцяло значението на подобни събития.

„Родителите ми бяха залепени за новините, което беше нетипично вкъщи, не гледахме много телевизия у нас. Това е най-голямото събитие в моя живот досега, което промени енергията на света.”

Децата на 11 септември са днешните млади професионалисти и родители, за които преходът от дете към възрастен стана по време на войната срещу тероризма и засилване на информационната епоха. „Вчерашните тийнейджъри” често казват, че атаките и последиците след тях представляват загуба на невинност, която е помрачила мирогледа им, но им е и показала значението на връзките в общностите:

„Бяхме в час по хорово пеене и съучениците ми пееха „Честит рожден ден”. Започнаха да говорят по интеркома, и сега ще се разплача, казаха ни да пуснем телевизора и всички спряха да пеят.”

„Спомням си, че с група приятели обикаляхме квартала и набирахме пари за Червения кръст в опит да помогнем с каквото можем. Късметлия съм, че имам хубав живот, но тогава беше първият път, в който започнах да осъзнавам, че светът може да бъде и тъмно място. Отвори ми очите и за първи път като дете си помислих, че нещата могат да бъдат и сериозни.”

Послание към поколението, родено след атентатите, отравя директорът на Мемориалния музей „11 септември” в Ню Йорк Алис Грийнвалд:

„За онези от нас, който бяха овевидци преди 20 години, случилото се остави незаличими следи в паметта ни. Не можем да не си спомняме какво видяха очите ни. Но за сегашното поколение, това е история, която трябва да научат.”

„Този мемориал и музей разказва история за най-доброто в човешката природа в отговор на най-лошото. И е необходимо да напомним на сегашното поколение, че имат способност за единство, надежда и издръжливост, когато са изправени пред невъобразими предизвикателства, за които не са подготвени. Ще бъдете на висота и ако се обедините, ще се срещнете с трудностите и ще възтържествувате.”

Атентатите в Ню Йорк отпреди 20 години предшестваха още смутни времена – от финансовата криза през 2008 г. до настоящата пандемия. Изводите, до които милениълите стигнаха, са, че външни сили като правителствената политика или екстремистките идеологии могат пряко и чувствително да повлияят на живота ни, както и че живеем в свят по-взаимосвързан, отколкото този, в който са израснали родителите ни и трябва да бъдем подготвени за следващите заплахи – които очакваме и които не очакваме.

„Това е един от повратните моменти за нашето поколение. Попада в една категория с убийството на Джон Кенеди и атаката срещу Пърл Харбър. Всеки помни  къде е бил, когато е чул новината. Нашето поколение знае къде са били, когато са разбрали за 11 септември и видяха как се разиграва всичко на живо по телевизията. Смятам, че тези събития пряко оформиха нашите нагласи и убеждения – не само във вътрешен, но и във външен план.”

На 11 септември 2001 г. аз бях на 10 години и след като приключих с домашните исках да гледам телевизия. Телевизорът ни обаче за пореден път се беше повредил и когато го включих нямаше нито картина, нито звук. Извиках баща ми, който, донякъде типично за такава ситуация, започна да го удря леко отстрани. Отначало не се получи, но след няколко опита и картината, и звукът се върнаха точно на кадрите с разбиващия се самолет в Световния търговски център. И двамата бяхме изумени и мълчаливо слушахме извънредната новинарска емисия. Няма да забравя тази случка, защото тогава светът се промени – и ние с него. Или, може би, обратното.