"След края на историята" с доц. Александър Сивилов: Човекът, който спаси света

Много малко хора знаят на какво е основан този необясним интерес към човека с такова обикновено име. Заради това ще ви разкажа историята му. Той е роден през 1939 г. в град Владивосток на тихоокеанското крайбрежие на СССР. Баща му е боен пилот през войната, а майка му медицинска сестра. Семейната традиция му дава насока в живота и през 1972 г. той успява да завърши Киевското висше военно авиационно инженерно училище. Получава специалността офицер от противовъздушната отбрана и по-точно инженер-аналитик. След отлична служба той се издига бързо в йерархията и в средата на 70-те години вече отговаря за специалния противоракетен щит, който пази Москва от ядрено нападение, идващо от страните в НАТО.

През нощта на 26 септември 1983 г. Станислав Петров е дежурен в командния пункт на специалната база Серпухов-15, която се намира на 100 км от Москва и наблюдава уредите, които показват активността на противника. Той е отговорен както за защитата от ядрени ракети, така и за ответния удар, който трябва да нанесе съветската военна машина.

Седмици по-рано напрежението между суперсилите нараства неимоверно, след като съветската ПВО сваля южнокорейски пътнически самолет, който навлиза във въздушното пространство на СССР.

Изведнъж системата за ранно предупреждение се задейства. На екраните са появяват американски междуконтинентални ракети, които политат към съветска територия. Като дежурен командир Станислав Петров започва анализ на ситуацията. Първо забелязва, че ракетите са изстреляни само от една база. Това го кара да се усъмни, защото при начало на ядрен конфликт би трябвало да се използва пълната мощ на стратегическото въоръжение, за да бъде унищожен противника преди да може да отговори. Петров решава да получи допълнително потвърждение и започва проследяване на въздушното и космическото пространство през други уреди. След няколко десетки напрегнати минути, никъде не се появяват противниковите оръжия. Станислав Петров решава на собствен риск да предаде нагоре по линията за лъжливо сработване на системата. Командващият на войските на противоракетната отбрана генерал-полковник Юрий Вотинцев лично идва на командния пункт, за да провери сигнала и ситуацията. Накрая е предупреден и министъра на отбраната Дмитрий Устинов. Червеното копче остава ненатиснато и до ден днешен, благодарение на отличния анализ и самостоятелната мисъл на един съветски офицер.

Естествено, стореното от него в последствие е подложено на опровержения. Много специалисти твърдят, че един сигнал винаги трябва да бъде препотвърден и от допълнителни системи и едва тогава, човекът с ядреното куфарче ще вземе решението да доунищожи другата половина от света.

Това не е единствения случай от Студената война, в който обикновени хора спасяват планетата. Има и подобни по време на Карибската ракетна криза през 1962 г. Големият въпрос, който ни остава е дали днес има хора, които държат повече на живота на другите и на спасението на Земята, отколкото на своя собствен живот, защото при грешка от този калибър или неизпълнение на заповед, офицерите по устав ги чака най-строго наказание и дори разстрел.

Още преди да започне настоящата война се опитах да припомня за опасността от ядрена катастрофа. Днес при тези нива на конфронтация ние просто копираме щраусите и се надяваме някой от маразмените старци да не натисне копчето. Идеята за мира в Европа изглежда химера. Конфликтът, започнат от Русия няма да бъде кратък.

След годините на необоснован натиск от Запад се стигна до пълното скъсване на диалога и сега би трябвало обикновените хора да искат само едно – мир. Защото ние нямаме дълбоки бетонни бункери с тонове храна и системи, с които да преживеем ядрената зима. Такива имат само елитите на суперсилите. Ние само можем да бъдем жертви и правилната позиция сега е не да се радваме на руските или украинските победи, не да се борим за едната или другата страна в конфликта, а да натиснем своите управляващи в цяла Европа, за да станат посредниците в мира. За САЩ и Русия от тук нататък Европа е само едно бойно поле. Място, където се сблъскват икономически и военно. Естествено е при това положение Швеция и Финландия да търсят сигурността на НАТО, но статуквото на еднополюсния свят вече е нарушено и повече не трябва да се съобразяваме само с Вашингтон, но и с Москва.

Странно е, че ние европейците не разбираме опасността за самите нас. Още по-ужасяваща е некомпетентността на нашите политици и управленски структури, които не разбраха за краха на стария свят. Европа има огромен потенциал – и човешки, и политически, но той може да бъде насочен в правилната посока само ако обикновените хора вземат контрола и управлението в своите ръце. За да можем да се върнем към живота си трябва мир, защото в противен случай ни чака само пълно изтребление и в днешния объркан свят едва ли ще се намери един нов Станислав Петров, който да ни спаси за пореден път.