Невероятните постижения на хората да „опитомят" най-солената пустиня на Израел - Арава

публикувано на 13.01.24 в 09:05

Снимката е илюстративна

Снимка: pixabay.com

Репортаж на Феня Декало за ''Закуска на тревата''

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

По време на война или без нея селскостопанското изложение в най-сухата и най-солена пустиня на Израел - Арава го има. А на път за него си е изкушение да се отбиеш във фермата за антилопи или край басейните за декоративни рибки. Невероятни са постиженията на хората да „опитомят „ пустинята. Знае се, че тези опити са нетрайни, но всяко поколение е изкушено да пробва. Най- безстрашните са си направили дори селища, там където от само себе си нищо не расте.

"Прабаба ми и прадядо ми- родители на баба ми, са били софиянци. Дори са от малкото, които не са били изселени по време на Втората световна война. Прабаба е била шивачка в Музикалния театър (може и в други софийски театри). Освен, че е можела да превъплъти в удобен сценичен костюм и най-авангардните рисунки на художниците по костюмите, е шиела личните тоалети на примадони на театъра като Мими Балканска, Тинка Краева и др. , които не признавали софийските модистки и предпочитали прабаба ми, разказа в "Закуска на тревата" потомката на софийския род Бехар Ноа:

"Една от тях, успяла да измоли специално разрешително от принц Кирил, тя да остане в столицата като незаменим кадър. В общия оркестър на театъра прабаба ми е „свирила на шевна машина“. Виж баба ми - на пиано. Била е на 3-4 години, когато забелязва необикновения й слух и съветва майка му да му купи инструмент. Първите уроци по пиано му дава музиканти от театъра, а след това наемат учители. Предричат блестящо бъдеще. Била е на прослушване дори при Панчо Владигеров, който бил казал да расте по-бързо и ще учи в неговия клас в консерваторията. Не се случило.

През 1948 година семейството на прабаба ми се изселва в Израел. Не са взели със себе си пианото. Нямат пари да наемат в Яфо, където ги настаняват. Няма пари и за учители. Прадядо - софийски търговец, на когото народната власт приватизира дюкянчето, в Светите земи е строителна работник по пътищата.

В Тел Авив, за разлика от София има само 2-3 театъра , а прочутата и днес филхармония - по един концерт месечно. Налагало се, музикантите да работят и нещо допълнително, за да могат да изхранват семействата си. В училище открили че момичето може да стане добра баскетболистка и вместо на музиката, то се отдало на спорта. На ученическото първенство, тя среща бъдещия си съпруг. Бил треньор на отбор от село в пустинята. Това не попречило на баба ни Естер да се омъжи и да замине с него. В селото и предложили да стане учителка. Създала и театрален кръжок. Успяла да накара ръководството на селото да купи пиано. Давала концерти на него и обучавала талантливи деца в музика. Основателка е на съществуващия и сега хор. Нейната дъщеря -майка ми освен ,че е музикална, много добре рисува. Създаде стил, познат в цялата страна".

Картинната галерия насред пустинята на Ноа Гершон привлича любители на нейните платна , в които освен краски, има апликации от цветя и треви от пустинята. Първоначално платната шокират, но после създават усещане ,че си попаднал сред природата по време на буря.

"Трето поколение на потомци от България, които живеят в пустинята. Завърших педагогически колеж със специалност рисуване. Свиря на пиано. До Йерусалим са само два и половина часа път с кола. Посещавам концерти и съм абонат на тамошната опера. Не бих напуснала спокойствието и тишината на пустинята заради суетата и шума на съвременен град. Не бих живяла и в тясно апартаментче със съседи от всички страни, които чукат, разговарят слушат силно музика или мач. С дъщеря ми - ученичка в гимназиста, веднъж седмично събираме в пустинята материали за картините. Нямаме предварителна идея, какво искаме да изобразим. Самата пустиня ни подсказва за какво да разкажем и с какви средства.

В картините ни са „втъкани“ цветя , вкаменелости (защото тази солена пустиня е дъно на Мъртво море, песъчинки, малки камъчета), въобще интересни малки предмети, на които се натъкнем. В същото време сме свидетели на изгреви и залези, на приближаващи се или отдалечаващи животни, дори на пясъчни бури и на страховитите пропадания на пясъка, които могат да засмучат дори камион. Познаваме пътеките и се движим само по тях. За тази пустиня разказват картините ни .

Участвали сме и в израелски изложби в чужбина. Тук войната не се чувства, ако не се смята мобилизираните, които са изпратени да се бият в Газа. Няма ги и чуждестранните работници в селското стопанство. Сега всеки от жителите на селото отделя поне по 4 часа на ден в помощ за прибиране на реколтата и в засаждане на новите растения за следващия сезон. Но и в най-тежкото време винаги има място и за изкуство. Галерията ни не е останала празна. Идват да купят картина или просто да се полюбуват", сподели за БНР Ноа.

Още по темата в звуковия файл.

По публикацията работи: Гергана Хрисчева