История за любов, страх и смърт – не задължително в този ред, както обикновено се случва в Club Silencio на „Аларма”

Заглавието на този текст е напълно предумишлено. То се явява ловък (или недотам ловък) ход за избягване на интелектуални конструкции от типа на „Нощем с черните коне” или „Черният кон на Милен Стоянов в паяжината на спотаените ирационалности”, които – колкото и добри игри на думи да са – само биха отдалечили ненужно читателя от нещо, към което целта ни тук е по-скоро да го приближим. Защото романът на Милен Стоянов „Дебют на черния кон” безспорно е книга за четене, а не за дисекция. И така: тръгваме по трънливия път на междинните жанрове, комбинирайки литературната рецензия с думи на самия Милен Стоянов (изречени пред истински микрофон в рамките на истинско радиопредаване), добавяме щипка поток на съзнанието (защото най-честният начин да пишеш за добре разказана история е в никакъв случай ти самият като литературен критик да не влизаш в ролята на разказвач), отваряме си две-три бирички (взети от хладилника или защо не директно от страниците на романа) и… Диййй!!!
Не. Това е пришпорване, а има коне, на които никак не им отива да бъдат пришпорвани. Пък и няма как да пришпориш нещо, което живее в периферното ти зрение. Спомнете си началните кадри от съня на главния герой на „Ангели на вселената” от Фридрик Тор Фридриксон и веднага ще разберете за какви коне иде реч. Конят на Милен Стоянов – по същия начин – препуска по страниците на романа като част от гръмотевична буря, като вечно убягващ ни ход от партия шах, като демон, пробил привидно двуизмерното платно, върху което е нарисуван, като вина за неизвършено злодеяние. Ако това ви звучи прекалено абстрактно, ето ви още някои ориентири: Черноморието в периферията на сезона, мними немци, домати, демонстративна сексуална освободеност, дъжд, любителски камери, извратеняци, казарма, таралежи, Джими Хендрикс, празнота, любов, бягство, завръщане, труп в гаража… и шахът, и биричките, като противотежести в двата края на клатушкащата се реалност. Разказът се води от името на сравнително млад човек, бягащ от собствените си демони и търсещ уединение (не задължително творческо, въпреки намерението си да пише роман). Разбира се, уединението в наши дни – дори на най-затънтеното място на света – си е жива утопия и Буч не само че не го намира, но се заплита в такава мрежа от перипетии и взаимоотношения, от каквато и герой на братята Коен трудно би се измъкнал цял и невредим, камо ли пък тип от дебютен роман на български писател. Неслучайно споменавам братята Коен – с добрите стари Итън и Джоуел Милен Стоянов има една много обща черта: умението „плавно и мигновено” да сменя нюанси в настроението и в атмосферата, отстоящи на цели бездни един от друг. И да, ако трябва да търсим някакъв реализъм (разбира се, в положителен план) в този иначе тъй сюрреалистичен роман, то той е именно в този непрекъснат „плавен и мигновен” преход от безобиден черен хумор към отчаяние, от романтика към абсурдизъм, от метафизично към прекалено физическо, от виц към трагедия. Във въпросното радиопредаване (нека се върнем към него) Милен Стоянов изказва теза, близка до тази на французина Бернар Вербер, че добрият роман, добрата история трябва да може да бъде разказана с лекотата, с която се разказва виц. В случая: като вица за волните мустанги в романа – няма да го преразказваме, за да не ви се бъркаме в четенето: само ще маркираме развръзката му като момент, от който връщане назад няма. А сега – даваме думата на Милен Стоянов (със съкращения, разбира се, защото ефирът е безкраен и няма как да го поберем на една страница).
Разбира се, започваме с онази естествена ирационалност в съвременния свят, към която някои разказвачи прекалено много се стремят, а други прекалено усърдно избягват, но малцина наистина владеят като творчески натюрел.
Според мен тя е нещо много хубаво, защото ти дава възможност да се откъснеш от привидността и да си зададеш въпроси, или да нахлуят в теб разни мисли, които дават отговори на въпроси, каквито нямаш смелостта да си зададеш или просто не чуваш – вътре в себе си.
Въпроси, звучащи на честота, различна от тази, на която си решил да се включиш в началото…
Не мисля, че най-доброто, което може да ти се случи, е това, което си си разчертал. Понякога трябва да си оставяш вратички и за изненади – в добрия смисъл на думата. Е, понякога изненадите са и лоши. И като че ли точно откъсването и отделянето от тази прекалена рационалност наистина може да ти помогне да предвидиш и лошите изненади.
Шахът заема важно място в цялостното повествование, но и тук ни очакват доста изненади – не задължително в рамките на предварително разчертаните бели и черни полета – понякога в някое трето или дори четвърто измерение… Шахматната структура съзнателен ход ли беше или се появи на по-късен етап?
Шахът се появи по-късно, определено. Но по естествен начин. В един момент започна да заема много сериозна роля – дори в конструкцията на романа: нещо, за което си дадох сметка доста по-късно. Но ако си бях дал сметка по-рано, може би щеше да се получи прекалено схематично и щях да се откажа. Не знам, вероятно си въобразявам пост фактум, но сега ми се струва, че специфичният ход на коня по шахматната дъска 1-2-3-4 под формата на буквата Г – със закривяването изведнъж – го има като структура.
С черните фигури ли играеш обикновено или с белите?
Обичам да играя с белите. Но това си има съвсем конкретна причина: още като малък, когато играехме с баща ми – и шах, и табла – аз винаги бях с белите. Бялото ми харесва, макар че и черните фигури също са интересни фигури, защото когато играеш с тях винаги можеш да научиш предварително малко повече за противника си, т.е. да го издебнеш – понеже първият ход винаги е на белите.
А връзката между физическото и метафизичното в „Дебют на черния кон”? Нека кажем, че накрая се появява и труп на кон, който до този момент е герой на роман, който пише героят на романа, персонаж от унищожена картина и т.н.
Да, този кон препуска по страниците на романа – е, понякога не препуска, понякога е завързан, понякога препуска смело, понякога под удара на камшик...
И малко му остава да излезе от страниците на романа – всъщност, това държи читателя в напрежение до последния момент.
Ами той е свързващото звено между различните герои, различните истории – понякога се появява, за да напомни за нещо.
Една много важна тема, която ти напомняш в романа си. За личното пространство. Защото много хора бягат, много хора търсят творческо или някакво друго усамотение, но сякаш в малки общества като нашето личното пространство все още не е дефинирано като ценност, като територия на другия, която нямаме право да нарушаваме.
Да, може би особено при нас, в България, личното пространство е нещо доста размито. Всеки може да нахлуе в личното ти пространство – и физически, и психически.
Какво е отношението ти към щастливия край на едно произведение?
Хепиендът понякога, а май и доста често е нещо тъжно. Нещо доста тъжно не само защото е клише, но и защото всички се стремим към него, без да осъзнаваме, че освен, че е „хепи”, той е и „енд”. Мога да поспоря доколко е щастлив краят на този роман. Аз лично, когато завършвах книгата, малко преди финала имах едно много странно усещане, че се е случило нещо друго, което, може би си въобразявам, но съвсем не е толкова щастливо.

(Материалът е публикуван и във в. „Гласове”)

Споделете

История за любов, страх и смърт – не задължително в този ред, както обикновено се случва в Club Silencio на „Аларма”

Девети брой на списание "Но поезия"

Награда "Рицар на книгата" – шумните герои на литературата

Кои са важните "други" в живота ни

Книгите оживяват в изложба в Ларгото в София

"Картички и контрабанда" – изложба по архиви от Агенция "Митници"

Музикален клип говори за любовта на човек към родината

Джони пред Микрофоните

Като на филм: пътят от България до Англия на актьора и продуцент Радостин Радев

ПРЕДАВАНИЯ

Програми

Радио България

За БНР