Лауреатът на „Карл Нилсен“ Йохан Долене – солист във втория концерт на радиосимфониците – директно по програма „Христо Ботев“

11 октомври, петък, зала „България“, 19.30 часа

Снимка: johandalene.com

Отново звезден солист ще застане на сцената на зала „България“ заедно със Симфоничния оркестър на Българското национално радио и неговия главен диригент Марк Кадин.

18-годишният Йохан Долене е сензацията на тазгодишното издание на престижния конкурс за цигулари „Карл Нилсен“, което се проведе през месец март в Одензе, Дания. Макар и много млад, Йохан вече има зад гърба си награди от цели осем конкурса, сред които „Йехуди Менухин“, The Thomas and Evon Cooper – Оберлин (САЩ), Кливлънд и др.
Йохан Долене стремително се утвърждава на международната сцена, свирейки с водещи оркестри и изнасяйки солови рецитали в родната си Швеция и в чужбина. Неговата свежа и непосредствена музикалност, съчетана с умението да увлича не само музикантите, но и публиката, му спечелва множество почитатели. Музикантът свири на цигулка Страдивариус от 1736, щедро предоставена му от фондация Anders Sveaas Allmennyttige.

В петък в интерпретацията на Йохан Долене ще прозвучи цигулковият концерт на Ян Сибелиус – изключително популярна творба, прочута със своята сложност и завладяващи емоционалност и красота. В програмата са включени още: Интерлюдия от Кантата „Песен“ на Вилхелм Стенхамар и симфония №2 от Сергей Рахманинов.


Шведският композитор, диригент и пианист Карл Вилхелм Еуген Стенхамар принадлежи към знатен род, дал на страната много обществени и културни дейци. Баща му – Пер Улрик Стенхамар, също е композитор (и архитект). Вилхелм изучава пиано, орган и композиция, през 1892 дебютира като пианист и става доста известен, особено с дуетните си изпълнения заедно с цигуларя Рихард Андерсон. През 1893 написва Първия си клавирен концерт, който е четиричастен и е силно повлиян от стила на Йоханес Брамс. След това учи в Берлин, където попада под влиянието на Рихард Вагнер и Антон Брукнер (това особено личи в първата му симфония, създадена през 1902-1903 година, както и във Втория му клавирен концерт, 1903 г.) Впоследствие композиторът преразглежда творческите си ориентири и се опира на опита на Карл Нилсен и Ян Сибелиус, дистанцирайки се от немското музикално влияния, и дори се отрича от Първата си симфония. През 1906 Стенхамар оглавява новосъздадения симфоничен оркестър в Гьотеборг и остава негов ръководител до 1922 година; през 1909 за кратко заема поста музикален ръководител на Упсалския университет и неговия оркестър. От 1923 до 1925 е диригент на Кралската опера в Стокхолм. Умира на 20 ноември 1927 от инфаркт.

Стенхамар има две завършени симфонии, от които признава само Втората (опус 34, създавана в периода 1911-1915). Сред останалите му произведения се открояват двата клавирни концерта, пет сонати за пиано, две ранни опери, хорова музика. За най-значими се смятат шестте му струнни квартета, симфоничната увертюра „Екселсиор“, опус 13, Двата сантиментални романса за цигулка и оркестър, опус 28, и мащабната серенада за голям оркестър, опус 31 (1910).
Кантатата „Песен“ е поръчана на Стенхамар през 1920 година от Шведската академия за музика по повод нейната 150-а годишнина и е изпълнена за първи път през 1921 година. Тя е написана по текст на Туре Рангстрьом – негов приятел и колега. Оркестровата интерлюдия, която предшества втората ѝ част, е изпълнена с благородство и вдъхновение по стил малко напомня музиката на Едуард Елгар.

С появата на Ян Сибелиус (1865-1957) Финландия се сдобива със собствен глас, който се чува по целия свят. Създаденият от него дълбоко индивидуален и своеобразен стил на писане наследява стила на най-големите майстори на европейската музика и същевременно претворява ритмите и интонациите на финландската народна музика, образите на могъщата природа на „страната на хилядите езера“.

Независимо че не става концертен цигулар, Сибелиус за цял живот запазва в сърцето си любовта към цигулката, обича да импровизира и обогатява цигулковата литература с един от най-прекрасните концерти – ре минорния. „Все още съществува част от мен, която се стреми да стане цигулар, и тя се проявява по необичаен начин – казва композиторът през 1903, малко преди да започне да пише своя цигулков концерт. Отчитайки пристрастието му към този инструмент, можем само да се чудим защо той е написал само един концерт за него и го е направил чак на 37-годишна възраст. Но така или иначе – концертът е написан. Съчинението става истинско въплъщение на любовта му към цигулката и несбъднатите му юношески мечти. Това е едно от най-сложните произведения в цигулковата литература – създавайки го, Сибелиус сякаш си е поставил за цел да демонстрира пред публиката наистина всичко, на което е способна цигулката. Да изсвири такъв концерт може само истински виртуоз – такъв, какъвто някога мечтаел да стане Сибелиус.

Първоначално премиерата е предвидено да се състои в Берлин, а солист да бъде известният немски цигулар Вили Бурместер, на когото в началото концертът е посветен. Но финансови причини принуждават композитора да премести премиерното изпълнение в Хелзинки, а Бурместер няма възможност да дойде във Финландия и Сибелиус се обръща към Виктор Новачек – професор от Музикалния институт. Но Новачек е преподавател, не концертиращ музикант, а и до премиерата остава твърде малко време и по тези причини творбата не прозвучава толкова добре, колкото би могло да бъде. Раздразненият Сибелиус преработва произведението, изрязвайки някои фрагменти, особено сложни за изпълнение, и не публикува първата редакция, дори нещо повече –забранява тя да се изпълнява. Втората редакция е изпълнена през 1905 в Берлин. Дирижира Рихард Щраус, солира чешкият цигулар Карел Халирж. Бурмастер, оскърбен, отказва да изпълнява концерта занапред и авторът променя посвещението – негов адресат става 12-годишният унгарски вундеркинд Ференц Вечей, който след година изпълнява концерта.

Първата редакция дълго време не е позната на публиката и едва през 1991 гръцкият цигулар Леонидас Кавакос убеждава наследниците на композитора да дадат съгласието си за нейното изпълнение. Музикантът записва диск, съдържащ всички версии на произведението.

Сергей Рахманинов пише своята Симфония №2 ми минор, опус 27 през 1906-1907 г. и я посвещава на един от учителите си – Сергей Иванович Танеев. По същото време се появяват и симфоничната поема „Островът на мъртвите“, както и първата му соната за пиано.
След провала на своята първа симфония композиторът губи увереността си, че може да твори в симфоничния жанр. Премиерата на Симфония №1 под диригентството на Александър Глазунов предизвиква такива жестоки критики, че младият автор изпада в дълбока депресия. Дори след успеха на Втория клавирен концерт, който спечелва наградата „Глинка“ и му донася печалба от 500 рубли през 1904, Рахманинов все още не е уверен в силите си. Той не харесва първия вариант на Втората си симфония, но след няколко месеца преработва творбата и на 8 февруари 1908 година под негово диригентство симфонията е изпълнена за първи път в Петербург, а след по-малко от месец – и в Москва. Този път симфоничното произведение на Рахманинов има огромен успех. Триумфът връща вярата на Рахманинов в собствените му способности. Впоследствие той написва и Трета симфония (1936), както и прочутите „Симфонични танци“, появили се на бял свят три години преди смъртта на композитора.