Да простиш и да забравиш обидата в наши дни често се приема за слабост или малодушие. По-лесно е да изсипеш гнева си върху този, който те е наскърбил, отколкото да се опиташ да разбереш защо го е направил, и да му простиш. Без да осъзнаваме, реагираме по начина „око за око, зъб за зъб”, забравили за християнската любов. А във всекидневието си всички грешим, но пък тогава се надяваме другите да не забележат това или пък да бъдат снизходителни и да проявят разбиране. Защо тогава ни е толкова трудно да простим, а още по-трудно – да поискаме прошка?

Християнското учение издига прошката като най-голямата християнска добродетел, плод на Христовата любов към ближния и към врага, който ни е причинил страдания. Не случайно всяка година в навечерието на Великденския пост на християните се дава възможност да поискат прошка и да простят. „На вечернята в православните храмове срещу началото на поста, наречен Света Четиридесетница, християните си разменят „братско целуване” с думите: „Прости!”, „Простено!” – пояснява отец Климент Харизанов от столичния храм „Преображение Господне” и допълва:

„Ние си прощаваме и така с облекчено сърце и освободена съвест навлизаме във Великия пост. Така християнските добродетели като молитвата, покаянието и смирението дават добри плодове, но е необходимо от все сърце да сме простили на всички. Християнинът не чака някой да поиска прошка от него, той пръв подава ръка и иска прошка, макар и да са го наскърбили. Така ни учи нашият Спасител, който казва: „Простете и простени ще бъдете”, „С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери”, „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец. Ако ли не простите, и вашият Отец няма да ви прости”. Иисус Христос ни е дал пример как трябва да прощаваме. Той прости на своите мъчители и убийци греховете, докато беше на кръста и изпитваше нечовешки мъки и страдания. В житията на светиите много са примерите как християните се молят за тези, които ги измъчват. Затова казваме, че християнството е религия на всеопрощението.”

Традицията повелява по-младият да иска прошка от по-възрастния. Вечерта на Сирни заговезни - деня за прошка, цялото семейство се събира и по-младите искат прошка от възрастните.

„Може да се каже, че това е един двустранен спасителен процес, в който присъстват два компонента – продължава отец Климент – От едната страна, е прошката, а, от другата - покаянието. Ако липсва едното или другото, може да приемем, че този процес не е пълен. Ето Христос прости на своите убийци, но те не се разкаяха и затова не можаха да се възползват от прошката, която той им даде. Христос им отвори дверите на Небесното Царство, но те отказаха да влязат в него и потънаха в своето ожесточение и омраза. Затова е редно покаянието да предшества прошката. Но пък християнската любов изисква винаги да прощаваме на човеците, без да се интересуваме от това дали те са се покаяли. В Свещеното писание даването на прошка от Бога е съпътствано с възраждане и преобразяване на човешката душа. Затова Христос казва, че комуто малко се прощава, той малко обича, а на когото много се прощава, той много обича. Винаги, когато някой ни е наскърбил, трябва да си спомним как Господ е простил всичките ни грехове, и то даром. По същия начин трябва да прощаваме на хората малките прегрешения, които те имат спрямо нас. В Божията молитва се казва: „и прости нам дълговете, както и ние прощаваме на длъжниците си...” Ето защо прошката символизира християнската любов. Един от нейните аспекти е всеопрощението. Когато Св. апостол Павел говори в посланието си към коринтяните за любовта, казва: „Любовта всичко прощава, без да иска нищо от своя страна. Тя прощава, понеже е любов, а християнската любов е безкористна.”