Носията – израз на българската душевност

© Снимка: научен архив на ИЕФЕМ – БАН

„Големият” ни народопсихолог Иван Хаджийски казва, че българинът не обича много да говори. Затова пък залага на изобразителния език, зрително много по-въздействащ и достъпен. В стари времена, когато българите общували на междуселските пазари и панаири или по празници, от костюма на мъжа или жената се добивала представа за социалното и семейното им положение. Момчетата и момичетата до пубертетна възраст носели еднакво облекло, недиференцирано по пол. По различни елементи от облеклото на момичето или жената можело да се определи дали е влязла в пубертета, дали е годеница или млада невеста, дали е вдовица и т.н. Женският пояс бил с пискюли, като момата слагала пискюлите от лявата страна на кръста, омъжената жена – отдясно. Ако една мома вече си имала изгора, сменяла мястото на китката, с която се кичела – вместо да е отляво, я слагала отдясно. Така, ако някой друг я харесвал, разбирал, че няма шанс. Българската носия е изключително богата и живописна. Тя е рожба на кръстопътното място, на което живеем. На него са се срещали много традиции и култури – на траки, прабългари, славяни. По нашите земи са преминавали кумани, авари, татари, почти два века са живели римляни, идвали са кръстоносците. Цялата тази пъстрота се отразява и върху богатството на българската носия, разказва в интервю за Радио България етнографът доц. Ганка Михайлова.

© Снимка: научен архив на ИЕФЕМ – БАН

© Снимка: Миглена Иванова

Интересен елемент от костюма например е шевицата. Шевицата е винаги ритмична – по полите, ръбовете на ръкавите, кръгово затворена, което символизира житейския кръговрат. Циклите, през които трябва да премине животът на човек без прескачане и без отклонение – посочва доц. Михайлова. – Защото всяко прескачане означава излизане от този цикъл – примерно, да не се ожениш, да се разболееш или рано да овдовееш. В орнаментите по шевиците никога няма да срещнете овце от домашния двор или кокошки. Ще срещнете петли, които са символ на мъжката потенция. Ще срещнете змийчета, които се редуват едно след друго, те са символ на демоничния свят – носител на плодоносещата сила. Затова ги има по женските ризи, а ги няма по мъжките. Също така ще срещнете пауна, който е птица, която много често се плоди и при всяко плодене сменя перата си. Затова например от годежа до изтичане на фертилитета на жената тя се кичи с паунови пера. Пауновите пера обаче трябва да стърчат и да треперят, защото, положени хоризонтално вкъщи, носят смърт, т.е. паунът не е жив, не може да се плоди. Колкото до човешките фигури в шевиците, те са наредени точно както е структурата на семейството. Мъжка фигура, женска, след това малки ромбчета – децата. И това се повтаря до безкрай, т.е. да няма край кръговратът на живота, на родословието на фамилията. И което е най-впечатляващо, върху най-ранните църковнославянски книги, които са били ръкописни, в заглавките виждаме същите тези фигури – петела, пауна, змея и същите плетеници от ромбове и многоъгълници.

© Снимка: научен архив на ИЕФЕМ – БАН

В миналото шевиците са били „регламентирани”. Не е било възможно да се възпроизведе някаква шевица, просто защото е по-красива. Във всяко село имало специални парчета плат, по които майсторки – възрастни жени, наследили старинните предписания, бродирали всички фигури, които са „регламентирани” за изпълнение в даденото село. Всяка от фигурите имала своя символика. Ако те не се изпълнят според канона, би се объркал езикът на общуването. Същото се отнасяло и за частите от облеклото – всяка от тях имала своята семантика. Например, омъжената жена до определена възраст трябвало да бъде облечена отгоре с вълнен клашник (връхна дреха) или елек. Дори да й е топло, тя не можела да го свали, защото това би означавало, че тя не е в тази възраст, не е женена или се е отклонила от брака – уточнява доц. Михайлова.

© Снимка: научен архив на ИЕФЕМ – БАН

Костюмът е цветово много богат. Всичко се е боядисвало с растителни бои по различни рецепти. След като се оцвети с отвари от растения, боядисаната прежда се държала в окислители – зелев сок, сок от диви круши или ябълки, варов разтвор, заравяли я в тор и т.н., в резултат на което преждата се получавала неравномерно боядисана. Но пък цветовете не избеляват и между тоновете няма този контраст, който се получава при анилиновите бои. Преобладавал е червеният цвят – символ на живота, виното, кръвта, а също така кафявото, жълтото, охрата, символизираща семето във фалическия смисъл и като плодородие в природата. Но тревисто зелено няма никъде да намерите, защото се е вярвало, че то символизира смъртта. Знаете, за болен човек се казва, че е „жълт-зелен”. Черното е използвано главно за очертаване на контурите.

© Снимка: научен архив на ИЕФЕМ – БАН

Мъжките традиционни костюми, според класификацията на известния етнограф проф. Христо Вакарелски от 1942 г., са два типа – чернодрешен и белодрешен. По-старото мъжко облекло е бяло, от бял шаяк, с цветни гайтани – червени, черни, жълти за по-младите, и черни за по-възрастните. Но от средата на XVIII век в много райони мъжкото облеклото потъмнява и сменя кройката си. Белодрешното облекло е в Софийско, Трънско, Граовско.

А в планинските райони, главно възрожденските центрове в Средногорието, Стара планина, Родопите, където се отглеждали много овце за нуждите на османската войска, започнали да развъждат заимстваната от Анадола бозаво-кафеникава овца. Населението произвеждало кашкавал, сирене, овче месо за нуждите на империята. Жените тъкали аби, шаяци, плели терлици, вълнени чорапи, шиели облекло по образци за турската армия. Те били много заети и им било трудно да правят облекло веднъж за семейството, втори път за продажба по образци и постепенно възприели тъмното облекло, което било и по-практично.

До сватбата си българката трябвало да направи три-четири ката дрехи за бъдещия си съпруг и толкова за себе си, съобразявайки се с канона – за всяка възраст съответния комплект.

© Снимка: научен архив на ИЕФЕМ – БАН

Три дни преди сватбата целият чеиз на булката, включително даровете, които тя подготвяла за свекъра, свекървата, деверите, зълвите и т.н. се нареждали по стените, а по-едрите тъкани се намятали на стобора – продължава доц. Ганка Михайлова. – Цялото село се извървявало да види чеиза, особено жените-майсторки, които обръщали дрехите да ги видят и от обратната страна. А те били изпълнени така, че обратната страна спокойно можела да мине и за лицева – не се виждало възелче или сбъркано. Но винаги се оставяло на някое място недовършен елемент – против уроки. Защото много хубаво не е на хубаво. А съвършенството е невъзможно, отклонение винаги се получавало. И е по-добре несъвършенството да бъде върху произведеното, отколкото то да се възпроизведе в живота.

И тъй като всичко в облеклото било строго регламентирано, затова и жена, която се омъжвала извън селото, била оплаквана. Както казва социалният психолог Иван Хаджийски, „животът извън селото е живот в чужбина”. Булката отивала с приготвения от нея чеиз, но той не се вписвал на новото място, тъй като костюмите, приготвяни от нея през годините, били различни по състав, шевици, тъкани. Тя нямала време да приготвя нови дрехи, тъй като през година-две раждала, и в същото време от сутрин до вечер работела на нивата, и оставала изолирана, не се вписвала в контекста на новото си село.

Носията е цяла вселена, със свой специфичен език, свой смисъл. Но поради непознаването му ние, съвременните българи, се „изгубваме в превода”, – споделя в заключение етнографът доц. Ганка Михайлова.

Още от категорията

Дельовите празници – регионална традиция с „космически” привкус

От 2007 година в най-южния град на Родопите – Златоград – месец септември е под знака на празниците в памет на войводата Дельо. Героят, живял в края на XVII – началото на XVIII век, е вече донякъде и „космическа” личност. От 1977г. прочутата песен..

публикувано на 21.09.19 в 08:00

„Голяма книга на българските празници и обичаи“ – ценна енциклопедия за обредния ни календар

Автори на тази дългоочаквана книга са доц. д-р Вихра Баева и доц. д-р Веселка Тончева от Института по етнология и фолклористика с Етнографски музей към БАН – известни изследователи на традициите, характерни за българския празничен календар, както..

публикувано на 20.09.19 в 11:16

Песни и танци край светилището на Богородица

В курорта Старозагорски минерални бани   започва 14-о издание на Националния тракийски фолклорен събор “Богородична стъпка” . Той носи името си от местността „Богородична стъпка”, смятана за свято и енергийно място. Според легендата там е слязла..

публикувано на 24.08.19 в 07:30