Манифестът за обявяване на независимостта

„Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не треба да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля – да бъде според както той иска… Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ми акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят. Да живее свободна и независима България! Да живее Българският Народ!” Това е част от манифеста, с който княз  Фердинанд I провъзгласява независимостта на България на 22 септември 1908 г. в църквата "Св. Четиридесет мъченици" в старата българска столица Търново, приемайки титлата цар на българите.

Защо на българските държавници им отнема тридесет години след подписването на Берлинския договор, който конституира България като самоуправляващо се княжество под суверенитета на турския султан, за да пристъпят към обявяване на независимостта? За Радио България разказва изтъкнатият историк проф. Андрей Пантев:

Обявяването на Независимостта е финален акт на цялата българска националноосвободителна революция през XIX век или поне в тези й териториални обхвати, в които тогава се е намирала българската държава. Що се отнася до продължителния 30-годишен период – това е една рутинна процедура за всички балкански държави. Дотолкова доколкото тогавашните Велики сили в опасението си, че балканските народи няма да могат да се управляват зряло самостоятелно предвиждаха един такъв период за всички – от начало те получаваха полу-независимост, един автономен статут и едва след кризи, войни, различни дипломатически усложнения и преговори, те получаваха окончателно статут на напълно независима държава. България не е изключение и не е минус за нея това, защото то беше заложено от Великите сили, за да имат основания - формални и юридически, според международното право, да се намесят във вътрешните работи на съответните държави.

Провъзгласяването на независимостта е подпомогнато от няколко външнополитически фактора: Благоприятстват много внезапни, но полезни за нас обстоятелства. Избухва последната голяма балканска криза, свързана с анексията на Босна и Херцеговина от страна на Австро-Унгария. Същевременно избухна и стачка на работещите в Източните железници. Имаше една обща слабост на тогавашния турски режим. Това даде възможност да бъде осъществено едно отдавна замисляно дипломатическо начинание. Защото до тогава България имаше доста независими прояви, но все пак формално държавният глава не беше българският княз, а султанът.

Българските регентства чрез серия дипломатически посещения и акции подготвят това фактическо нарушаване на едно международно споразумение – Берлинския договор. Те целят да покажат, че България няма да бъде смутител на мира на Балканите, след като получи статут на независима страна.

До голяма степен дипломатическа Европа беше подготвена за един такъв акт, казва професор Пантев. – България в този момент правеше това, което бяха направили другите балкански страни, но при много по-опасни обстоятелства. Защото Турция разбираше, че вече не може да маркира своето присъствие в Европа с една област, която юридически гарантирано й е подвластна.

В крайна сметка през пролетта на 1909 г Великите сили признават Независимото Българско царство, което поставя началото на един нов етап на развитие на страната: Тя започва полека да изгражда своя път към окончателното освобождение и обединение на останалите български земи. И в това отношение, особено в началото, включително и в Балканската война през 1912 г., тя проявява една завидна за млада държава последователност, мъдрост и умереност, завършва своя разказ историкът.