Стефан Драгостинов твори в различни жанрове – оркестрови, камерно-инструментални и хорови произведения, вокални цикли, поп песни, балетна, филмова и театрална музика. Създава авторски произведения върху фолклорна мелодика и метроритъм. Продуцира записите на авторските си албуми, обединени в поредиците „Ключът към тайнството" и „Звуковите икони на България". Той е диригент на основаната от него формация „Драгостинфолк", с която осъществява записите.

Проф. Драгостинов е възпитаник на някои от най-големите български композитори, при които започва уроци по теория и композиция на 12-годишна възраст. Завършва Музикалното училище в София, учи две години в Националната музикална академия, но се дипломира в Консерваторията на Петербург (тогава Ленинград).

Кои са личностите, от които е научил най-много?

© Снимка: ubc-bg.com

Преди време когато ми задаваха този въпрос, започвах с моите професори Панчо Владигеров, Асен Карастоянов, Александър Райчев – казва композиторът. – Връщах се към великолепните години в Ленинград с проф. Борис Арапов. Днес, вече малко по-възрастен, искам да разкажа и за моите първи учители, които си спомням с радост. Много е важно кой ще ти държи ръката когато прохождаш, а аз имах щастието да попадна на „читави хора” още при първите си стъпки. Соня Желева ме въведе в света на музиката. Показа ми не само белите и черните клавиши на пианото, а и всички безкрайно интересни цветове на музиката. Първите уроци по полифония и хармония получих именно от нея. По-късно тя ме предаде в ръцете на големия наш педагог Лидия Кутева. Споменът за Янка Цветанова – първата ми учителка в общообразователното училище, се преплита с картината на софийския квартал Лозенец, какъвто беше в детството ми. Невисоки къщи, зеленина, слънце – беше хубаво, чисто. Г-жа Цветанова често казваше на баща ми: „Това момче го чакат големи неща, ако не „кривне по другия път”. Имаше предвид, че обичах да играя с махленските пакостници. Ритах топка, гонехме птици, играехме на топчета. В същото време много обичах да свиря на пиано. Такова беше моето детство.

През периода 1974-1994 г. Стефан Драгостинов работи в Националния фолклорен ансамбъл „Филип Кутев".

Ансамбълът е голям етап в моя живот, „поредната голяма гара", казано метафорично. Трудно ми е да говоря от дистанцията на времето, защото спомените ми са доста противоречиви. Подходих към делото на основателя с идеята да го продължа. Филип Кутев за мен е „запазена марка”, съхранена нишка от традицията. Преди да оглавя ансамбъла като главен художествен ръководител, работих като главен диригент. Винаги съм изпитвал изключителен респект към фолклора, към стореното преди нас. Времето в ансамбъла ми донесе хубави творчески мигове. Особено на онова незабравимо турне в Япония през 1991 г., на което записахме първите дискове на състава. Според официалните данни бяха продадени над 2 милиона копия. След промените в политическата система у нас през 1989 г., настъпиха промени в културната ситуация. Промениха се и начините на менажиране. Разделих се с ансамбъла и създадох „Драгостинфолк" – формацията, с която продължавам до днес.

Преди около две години „Драгостинфолк" представи България на един от най-големите хорови конкурси в света, откъдето се завърна с втора награда.

Участвахме в конкурса на ВВС в Лондон „Let the Peoples Sing" (Нека пеят народите), който е „пробен камък" за всички хорове в света. Бяхме изключително щастливи да попаднем на това място. Случи се с изключителната подкрепа на ръководството на БНР. Второто място беше донякъде разочарование за нас, но имахме неописуеми моменти на сцената. Известно е, че на някои конкурси, провеждани пред публика, аплодисментите са забранени. И досега си спомняме с момичетата от „Драгостинфолк" реакцията на слушателите от Хърватска, Естония и други страни. За да не нарушат правилата, те ни аплодираха прави, докосвайки ръцете си бързо и без звук. Това не се забравя!

През последните години проф. Драгостинов се занимава активно и с преподаване в Нов български университет и Националното музикално училище в София.

Системата, по която работи НБУ ми допада особено много. Студентите имат своите задължения, но преподавателят е този, който трябва да мотивира техните усилия и интерес. Така се ражда голямото приятелство, плод на онези взаимоотношения, за които говорят древните гърци. В определен духовен смисъл учител и ученик се изравняват по значение. Колкото до позицията им спрямо съвременните направления – те вече създават музика. Печелят конкурси и дори мерят сили с други свои учители, които също участват в тях. Трима мои студенти донесоха на НБУ и на България 11 значими награди. Друг нюанс в живота ми, който много обичам, е срещата ми с най-младите. От няколко години преподавам камерни ансамбли в НМУ „Любомир Пипков". Сравнително скоро се роди идеята за „Драгостинфолк-джуниър", в която са най-талантливите млади певици от училището и университета. Разчитам изцяло на техния усет. Подбираме песента, която най-добре изпълняват и аз я аранжирам за няколко гласа, като се съобразявам с техните възможности. Няма нищо наложено от композитора, може би затова им харесва толкова много. Така за мен се осъществи връзката между двете учебни заведения и формацията, която ръководя.