В края на 1949 г. от пристанището в Неапол потегля презокеански кораб, натоварен с 1260 емигранти. Техният багаж се състои предимно от мечти по непознатия австралийски бряг, тъй дружелюбен и топъл, сякаш истинска родина. След дълги изпитания сред вълните, на пристанището в Сидни слиза и една българска дама. Тя ще прекара половин век в изгнание, преди за кратко да се завърне у дома, и в сетния си час ще изповяда в един-единствен жест чувство, стаявано в сърцето й за вечността.
Когато отварят завещанието на Маргарита Занеф, австралийските адвокати се натъкват на смайващ факт – притежанията си 95-годишната дама е поделила между Националната галерия в София и Художествената галерия на Нов Южен Уелс в Сидни. Между града, в който среща любовта и се ражда синът й, и града, в който изгражда втория си дом и губи най-близките си на света.
Близо двата милиона лева, които българската емигрантка завещава на Националната галерия, вече са в сметките на институцията, а директорката Слава Иванова признава, че никога досега не е постъпвало толкова щедро дарение. Това е причината от галерията да издирят близките й и да се опитат да разберат коя е благодетелката им и какво стои зад великодушния й жест.
Тази дама се оказа енигматична личност и едновременно с това много симпатична. Колкото повече се приближавахме до нейния реален образ, толкова благородната й постъпка придобиваше все по-значима стойност в чисто човешко измерение. Тя се оказа много мил, благ, обикновен – в добрия смисъл на тази дума – човек, разказва Слава Иванова.
Маргарита Занеф идва на бял свят на 11 април 1921 г. като четвърто дете в семейство от монтанското село Погорелец (днес Якимово). Наричат я Върба – в чест на една от бабите й, но до последния си дъх тя използва галеното име Грета (галено име от Маргарита, както българката фигурира в австралийския си паспорт). С него тя подписва картичките си до България. В родословното дърво на фамилията изпъкват дядо й, близък до царския двор и дългогодишен кмет на селото, и баща й – сравнително заможен човек, успял да изучи в университет по-големите си деца. В това време Маргарита е гимназистка в София и мечтае да следва в Мюнхен. Съдбата обаче я среща с любовта на нейния живот и тя изоставя мечтата си да учи. Така едва 19-годишна се омъжва за Цанко Цанев, представител на известен шуменски род, и година по-късно се ражда синът им Антон. А в средата на 40-те години семейството заминава за Виена и впоследствие емигрира в Австралия. Установяват се в Сидни, където водят тих и спокоен живот – тя работи като машинописка, съпругът й е в държавната администрация, а синът й е юрист. Но Цанко и Антон си отиват рано от този свят и тя завършва живота си в дом за възрастни хора, завещавайки фамилните имоти на галериите.
Кой обаче е мъжът, пленил сърцето й и преобърнал плановете й, и защо двамата избират съдбата на невъзвращенци?
Той страшно много е обичал България и през цялото време го е гнетяла непостижимата мечта отново да я види – казва Слава Иванова, която предполага, че зад емиграцията стоят политически причини. – За разлика от съпругата си, която през 2000 г. си идва за кратко, той никога не се завръща в родината, а само й посвещава стихотворения под псевдонима Горд Балкан. И в последните години от живота си, когато вече е много болен, се заселва в местност, напомняща му за планинския пейзаж у нас.
Маргарита често говореше за България, твърди на свой ред счетоводителят й Алекс Уайтхед. Според него тя не е обичала комунистите, тъй като режимът е отнел всичко на нейното семейство и това е причината тя да замине. Защо обаче тази тиха и скромна дама – любителка на музиката и цветята, е решила да вложи семейните блага в творби на изящните изкуства, и то на два континента? Може би никога няма да разберем. Затова пък името й ще остане под картините като свидетелство за щедростта й. А уханието на бялата азалия, посадена в градината от сина й Антон, дълго ще разнася спомена за едно прокудено семейство, което цял живот е носило родината в сърцето си.
Снимки: личен архив, БГНЕС и nationalgallery.bgВ Централното фоайе на Ректората на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ беше открита фотоизложбата „По следите на Михайло Парашчук“, посветена на творчеството на украинския скулптор и неговия принос към българската архитектура...
За двадесет и трета година екипът на „Банско филм фест“ ще пренесе публиката до едни от най-екстремните точки на света посредством 75 филма от 39 държави. "Всички те са премиерни, за част от тях прожекциите в Банско ще са световни премиери", каза за..
Милена Селими, преводачката на албански език на романа "Времеубежище" на Георги Господинов, която е и представителят на българите в Комитета на националните малцинства в Албания, получи наградата за най-добър превод през 2024 г. от провеждащия се в..