Нощта преди Рождество Христово във фолклорната ни култура е позната с няколко имена. Разбира се, най-често я наричаме Бъдни вечер, а основният смисъл на традициите и ритуалите за празника са добре известни. Но със сигурност малко хора знаят, че в Софийско, Средна Северна България и други райони на страната ни, както и в някои бивши български територии, я наричали Манечкото Коледа или Малка Коледа.
В народните представи Божията майка се замъчила от Игнажден и родила Млада Бога на Малка Коледа, но събитието оповестили на другия ден – 25 декември. Такова е и народното поверие – когато майката е първескиня (т.е. жена, която ражда за пръв път), вестта за новата рожба не се разпространява веднага. Изчаква се да дойде другият ден и тогава канят жените на богородична пита. Вярва се, че така майката и детето ще бъдат защитени от злите сили, които са силни в първите часове на новороденото и през тъмната част от денонощието. Ето защо в „старо време“ този ден бил посветен главно на децата и булките. Съществувал обичай малки коледарчета – момчета между 8 и 12 години, да обикалят на малки групички. Те тръгвали в ранна утрин, дори среднощ и до обяд посещавали къщите на близки и роднини. Тези коледарчета не бива да се бъркат с мъжките коледарски групи, които ще тръгнат в полунощ на Бъдни вечер. Малките момчета са нещо като предвестници, които съобщават за раждането на Млада Бога.
След като минат коледарчетата на Малка Коледа, момъкът, който е за женитба (или младоженецът в къщата) ще облече празничната си премяна и ще отиде в гората да отсече бъдника – дъб, бук или круша. Дървото ще гори цяла нощ в огнището, а млади и стари ще се редуват, за да поддържат огъня цяла нощ. Когато момъкът влиза у дома с отсеченото дърво казва:“ Славите ли Млада Бога?“ А останалите членове на семейството отговарят: „Славим, славим! Добре си дошъл!“
Пазенето на огъня „жив“ през нощта срещу Рождество е остатък от соларния култ, разпространен по нашите земи много преди създаването на Българската държава. Той е част от езическата религия на славянските племена, както и на тракийските и прабългарските племена, които населявали територията на днешна България. Дажбог е бог на слънцето у източните славяни. Южните славяни, към които спадат славянските племена, населяващи земите на България, също го почитали като върховен бог. С идването си през VII в. прабългарите донасят своя култ към слънцето и представите за неговата животворна сила.С установяването на християнската религия, най-големият празник Божич, Божик, свързван астрономически със зимното слънцестоене (22 декември) и началото на нарастването на деня, бил трансформиран в Рождество Христово. Известно е, че през 334 г. папа Либерий обявява 25 декември за деня, в който ще се почита раждането на Христос. Следи от култа към слънцето, чието раждане отбелязвали в деня на зимното слънцестоене, намираме в толкова много символи във фолклора ни, че е немислимо да ги изброим. Може би на първо място е кръгът – геометричен символ на слънцето и Земята, на жизнената и оплождащата сила. Кръгът е и знак за усвоеното културно пространство. Ритуалните обиколки, описващи кръг, откриваме в редица народни празници – например, коледарите описват символичен кръг като тръгват от дома на станеника и се завръщат отново там в края на ритуалното шествие.
Кръгли са и обредните хлябове, посветени на Бога и раждането на Млада Бога, както и редица пластични украси във формата на спирала и пр. Обредната вечеря на Бъдни вечер някога подреждали на пода, а домашните се нареждали около нея в кръг. Сутринта след Бъдни вечер някога хранели кокошките с част от прекаденото жито, като го сипвали в очертан с въже или пояс кръг – магия за защита на животните и осигуряване на плодовитост. А от сламата, върху която са седели на Бъдни вечер, правели малки снопчета или венчета (отново кръг) и ги връзвали на плодните дървета, за да родят много плод. Кръгът се счита за защита срещу зли сили и болести, създавайки преграда между усвоеното и неусвоеното пространство, между своето и чуждото, между хаоса и реда… Редът, който се нарушава и отново се възцарява всяка година по едно и също време с раждането на слънцето, на новото начало, на Млада Бога. Според древните народните представи, отразени в митове, легенди и шевици, новороденото слънце се спуска от небето по клоните на Световното дърво, за да преобрази земния живот със животворната си сила.
Млада Бога по-късно се отъждествява с малкия Христос, когото Света Богородица родила на Коледа. Според народните приказки и песни, тя казала на ангелите, които помагали при раждането, да вземат златна бъклица, да я напълнят с руйно вино и да поканят някой светец за кръстник на детето. Литнали ангелите към морето, където свети Никола се борел с бурите. Казали му за какво са дошли, а той казал: Млада Бога гори като огън, а аз пред него съм като суха слама. Литнали ангелите при свети Василий, но и той отказал. Най-после отишли при Йоан Кръстител. Той се зарадвал и веднага приел да кръсти детето. Отишъл при Богородица, запретнал си ръкавите, хванал Млада Бога с дясната ръка, а в лявата вдигнал кръст. Отнесъл детето край Юрдана (реката Йордан) и като го потопил в нея, дъното ѝ се позлатило, а бреговете се посребрили.
Как обичаите в старата българската обредност придобиват нови форми с времето под неизбежното въздействие на историческите промени, модата и политическите решения? Отговор на въпроса търси новата експозиция „Готови ли сте за… разкази по Коледа“, с..
Игнажден е! На 20 декември почитаме паметта на св. Игнатий Богоносец. Според поверията от този ден започват родилните мъки на Божията майка и в народните песни се пее: "Замъчи се Божа майка от Игнажден до Коледа". В календара на българите..
Осем автентични български традиции и предавани през поколения умения от различни краища на страната бяха вписани в Националната представителна листа на нематериалното ни културно наследство и така станаха част от "Живите човешки съкровища" на..
Как обичаите в старата българската обредност придобиват нови форми с времето под неизбежното въздействие на историческите промени, модата и политическите..