Днес, когато в световната пандемия е трудно да се завърнем физически, можем да пътешестваме към дома във въображението си или чрез думите. Къде българите „възвръщенци“, но всъщност разпръснати по всички краища на света, осъществяват своите завръщания – отговорът ни дава сборник с текстове на сънародници от пет континента.

Петият литературен сборник, издаден със спомоществователството на българи от цял свят, съдържа разкази и стихотворения на 68 автори, обединени под заглавието „Възвръщенци“. Макар и думата да извиква асоциации с миналото, когато избягалите от комунистическия режим биваха заклеймявани като „невъзвръщенци“, „възвръщенци“ според речника на българския език са хората, които се връщат на същото място. Но все пак променени, никога същите.

„Те се завръщат едновременно в достойното минало на България и на българската култура – казва литераторът Марин Бодаков, който представи сборника. – Но те се завръщат и в езика и можем да видим колко сладостна е употребата му, какво ликуване от редки старинни думи и изрази изпитват авторите на тези текстове.“

Таня Панова цял живот работи с думите, но едва сега, когато вече е оставила журналистиката в миналото, се осмелява да представи свой художествен текст – разказа „Как се тъче песен“.

„Както се тъче черга, точно така се тъче песен – казва авторката. – Трябва да извадиш основата от ума си, със сърцето си да събереш думите и да ги подредиш, защото докато се движи совалката, ти трябва да изпееш своята песен. Живият класик Антон Дончев казва, че идва момент, в който българинът трябва да започне да създава своята песен. Последните думи от неговата песен ще бъдат и неговият край – да я запомнят останалите и да продължат нататък. Една песен е цяла история, подобно на едно българско каре, на една българска бродерия. Това е историята на цял един род, на едно семейство.“

С есето си „Жалба“, представено и в сборника, 15-годишният Йордан Игнатов печели националния ученически конкурс „Завръщане към корените“. Потомък на бежанци от Одринска Тракия, той разказва за завръщането на своите роднини, прогонени от земите си заедно с хиляди други сънародници след края на Балканската война.

„Днешна България е много по-различна от миналото – казва Йордан Игнатов. – Докато някога хората са били потиснати и са оставали на място в очакване страната ни да си възвърне териториите, с падането на комунизма те са можели да отидат навън и да задоволят своя интерес. Някои от тези, които са останали по света, днес желаят да се върнат, но ги спират некачествените политици и ниското заплащане на труда. Други пък не искат да живеят тук и това малко ме натъжава. Иска ми се да ги накарам да размислят – да погледнат България през своите очи, да инвестират, да направят нещо и да се убедят, че е възможно и да успеят.“

Останали в далечните си домове заради ограничените възможности за пътуване, сънародниците в чужбина ни изпращат послания в капсули на езика, казва още Марин Бодаков.

„Всички те предлагат различни стратегии за преодоляване на тъгата, за преодоляване на носталгията, за нарастване на смисъла в моста между тяхната чужбина и тяхната родина. Това са червените нишки, които преминават в цялата книга, но за мен най-интересното е как тези хора се променят, когато се намират на ново място. Те изведнъж разбират, че има правила на човешкото общежитие и че тези правила не само гарантират добруването на общността, но и на собственото им добруване и дори могат да носят удоволствие. И когато се върнат в България, вече навикнали на тази дисциплина, са сащисани как може да не се спазват правилата.“

„За да се завърнеш, първо трябва да заминеш”, се казва в един от разказите. Днес „възвръщенците“– от страната и света, повече от всякога имат шанса да се хванат за ръце и черпейки мощ от енергията на обединението, заедно да построят лелеяната България.

Снимка: Диана Цанкова