„Това, което стана, си го спомням като на кино. Беше нещо, за което всички бяхме мечтали, а последните години в гимназията бях убеден, че не може да продължи по този начин. И то се случи…“ – казва за преживяното на 10 ноември 1989 година музикантът Стефан Вълдобрев.

Новината, че управлявалата 45 години Българска комунистическа партия сменя своя ръководител Тодор Живков, заварва Васил Георгиев, придобил популярност като Васко Кръпката, в собственото му такси - в момент, в който качва поредния клиент. Ето така музикантът, който облича в блус емоциите на хиляди българи, научава, че преходът от социализъм към демокрация е започнал.

Следват години на надежда – че скъсването с комунистическото минало ще премине бързо, а цялата истина за 45-годишния социалистически период ще излезе наяве. Уви, това не се е случило напълно и до ден днешен. Но, както и преди, така и в първите години след 10 ноември 1989 г., музиката оказва огромно влияние върху формирането на личности, чиито гласове се чуват, въпреки ограниченията на времето.

Макар демокрацията да има много несъвършенства, Валди Тотев твърди, че тя е предоставила безценни възможности, които осмислят всяка жертва, правена преди.

„Днес човек има възможност да избира къде да живее, къде да работи – нещо, което не сме и сънували, че може да ни се случи тогава. Огромната ни придобивка е свободата. Без нея знаем какво беше и достатъчно време го живяхме. Моите деца, както и тези на втората ми съпруга, живеят и работят в България, внуците ми също са тук. Аз никога не съм и помислял да остана някъде в чужбина. Хубаво е и, че можем да свирим музиката, която искаме, че можем да казваме каквото мислим, което по-рано беше немислимо“, допълва авторът на песните „Светлина“ и „Вдигни очи“, огласяли площадите в първите години на демокрацията.

След толкова години на преход, светлината, която виждаме щом вдигнем очи, все така ни вдъхва надежда, че усилията са си стрували. Междувременно излязоха наяве и несъвършенствата на българската демокрация. Заради тях обществото ни и днес е по улици и площади. А поколението на прехода с носталгия се връща към знаковите митинги от началото на прехода, на които стотици хиляди българи пееха в едно със своите музиканти: „Комунизмът си отива. Спете спокойно, деца!“.

От дистанцията на времето, Димитров признава, че не би променил нито едно от решенията, които е взел в дните около 10 ноември 1989 г., защото „всичко тогава беше откровено и спонтанно“. Що се отнася до това как се е променило участието на музикантите в обществено-политическия живот, композиторът казва, че това не може да стане по поръчка: 

„Просто това поколение остаря и след 30 години вече няма същата сила. Сигурно трябва да дойдат други. Но щом не се появяват, значи все още не е необходимо.“