Един от най-мрачините периоди в историята на миналия век е Втората световна война и гоненията срещу евреи и представители на неарийски раси. Преследвани и унижавани от фашистките режими на страните съюзници на Третия райх, милиони евреи намират смъртта си в масови гробове и  концлагери. Антисемитската идеология набира скорост не само сред страните от Тристранния пакт (между Рим – Берлин – Токио), но също и в страни като Унгария, Румъния, България, Словакия, Хърватия и Финландия, които привеждат законодателството си в съответствие на нацистките закони на Германия. Повечето от тези страни се подчиняват на заповедта за депортиране на еврейското население в лагерите на смъртта. България обаче съумява да спаси над 48 хиляди евреи, благодарение на неколцина българи, които успяват да привлекат широката общественост за хуманната кауза в защита на евреите.

Действието се развива на 10 март 1943 година, когато Православната ни църква, в лицето на софийския митрополит Стефан и пловдивския митрополит Кирил предотвратяват депортацията на стотици евреи от Пловдив. В същото време, заместник-председателят на Народното събрание Димитър Пешев и 43 –ма народни представители разкриват тайната спогодба между България и Третия Райх за депортиране надесетки хиляди евреи и осуетяват плановете на нацистка Германия. 

Голяма заслуга за този акт имат и четирима българи от Кюстендил – депутатът Петър Михалев, търговецът Асен Суичмезов, учителят Владимир Куртев и адвокатът Иван Момчилов.

В Израел те са признати от мемориала Яд Вашем като „Праведници на света“ – почетно звание, което се дава на хора с нееврейски произход, рискували живота си при спасяването на евреи по времето на Холокоста.

За да напомня за събитията от недалечното минало къщата-музей „Димитър Пешев“ в Кюстендил съхранява важни документи и вещи, които ни запознават отблизо с кюстендилските граждани, приели спасяването на българските евреи за свой обществен дълг.

• Къщата на Димитър Пешев в Кюстендил пази паметта за спасението на българските евреи

Това е и единственото място в България, посветено на паметта на тези смели българи, дръзнали да се опълчат на заповедите на нацистите.

Благодарение на тях страната ни успява да заличи донякъде срама от присъединяването си към нацистките режими, въпреки че по-късно властта след 9 септември 1944 година не им отдава нужната почит и ги осъжда като „врагове на народа“ за грехове, които не са извършили. Едва след признанието им от Израел, те са наградени посмъртно с най-високия държавен орден „Стара планина” I степен и са провъзгласени за „почетни граждани на Кюстендил”.

И докато България пази жив спомена за мартенските събития от 1943 г., в някои от страните, където са били извършавани зверствата на нацистите и техните колаборационисти, се мълчи. Единствено разказите на малцина оцелели припомнят издевателствата и адските мъки на жертвите на нацизма, за да държат будна съвестта на човечеството, което е на път да повтори греховете на предшествениците си.

Страшно ще бъде, когато и те замлъкнат…

Тъжното е, че в същата тази Европа, където бяха извършени най-тежките престъпления срещу човечеството, в наши дни отново сме свидетели на факелни шествия и пропаганда на неонацистки идеологии, които умело използват общественото недоволство. Именно затова е необходимо всеки път да си припомняме Холокоста, за да не допускаме тъмното минало да завземе настоящето и бъдещето.

• Амалия Аронова: „В България нямаше разлика дали си българин или евреин“

Снимки: registersofia.bg, архив