Тайният дневник на София

Авторите на проекта са Владислав Лепоев и Данислава Делчева, които се занимават от години с градската среда, като изследват как тя ни променя и как общуваме в нея.

Уличните надписи са тайният дневник на София, палитра от гласове, настроения и послания, които документират в пространството размисли и емоции.

„Изотопия“ се зачете в многообразието от гледни точки по улиците. 

„Проектът е вид поклон и аплодисменти към тази свобода на изразяване, която ни дава улицата. Защото на практика в момента улицата е като че ли единственото място, където можем да говорим наистина свободно“, казва Данислава Делчева.

Неразбрано изкуство или вандализъм?

„Ние вярваме, че уличните надписи, които хората правят, могат да бъдат много повече изкуство, отколкото изкуството на артистите“, допълва тя.

„Не е вандализъм в никакъв случай“, съгласен е Владислав Лепоев. Той „събира“ надписи още от времето преди социалните мрежи. Следва качественото им професионално заснемане – без паразитни сенки, с респект – като към нещо важно.

Данислава пък колекционира и нарисувани по улиците на града лица. Нарекла е това Sofia Street Spirits, защото това е „един автопортрет, който се отнася до всеки от нас“.

Така първоначалната идея на събирачите на надписи Владислав и Данислава се разраства и отвъд лицата те вече имат и трета линия, по която работят  - за печатни надписи, които включват и стари табели още от времето на социализма. Отделят ги в самостоятелен профил в Инстаграм.

„Имат нужда от ново място, отделно от мнението на хората и техните тревоги, защото те са пък част от градската среда, която губим или е имало или се е променила след толкова време, имат нужда от друг поглед и ги отделихме в отделен профил.“

Първият надпис, заснет от Владислав Лепоев, бил в тоалетна и гласял: „За да царуваш, трябва да мълчиш“.

Сред фаворитите на Данислава Делчева са: „Лошо ми е от вас“ и „Вие сте лъжа“. Тя признава, че повече й допадат по-войнствените надписи.

Интересът на двамата е и научно обоснован. От разговорите им с антрополози от съседни страни става кристализира една от разликите – у нас няма толкова социално натоварени и ангажирани надписи. Предстоят им разговори с хора от бивша Югославия и Румъния.

Владислав открива връзка между интернет и освобождаването на уличните надписи. Колкото по-назад във времето се връща, толкова повече надписите стават „по-обрани, отговорни, поляризирани“, а сега „всеки си пише, каквото си иска“. 

По думите му в мрежата всичко е много фиксирано и нямаш тази пространствена свобода на цвят, на текстура, докато при надписите в реална среда имаш повърхност, материал, размер. „И това е много интересно – ние често си говорим дали в интернет нещата придобиват друг смисъл. Като снимаш нещо на улицата и го сложиш в интернет – какво става с него? А ако вземеш нещо от интернет и го напишеш на улицата, какво ще се случи?“

През уличните надписи столицата се чете „доста вълнуващо, така както могат да се четат архетипите“, споделя Данислава. „И мисля, че София е необятна в колективното си несъзнавано. Ние се изненадваме все повече от това, което срещаме, изразено чрез надписи.“

Проектът на Владислав Лепоев и Данислава Делчева е гостоприемен – допълват го и други снимки, които им изпращат не от София. Затова и неговите инициатори смятат, че той възпитава културата да сме по-наблюдателни и да имаме око за надписите навсякъде около нас.

„Вече сме почти професионалисти в „лова“ на надписи, знаем какво да очакваме“, отбелязва Данислава. А за Владислав е забавно, когато надписи им изпращат самите им автори. „Просто се усеща кога човек го е направил, който го изпраща. Аз винаги съм искал някои хора да ги знам – кой го е написал това, защо.“

Много различни типове хора оставят писмени следи в публичното пространство. Владислав откроява няколко кръга. Най-активно действат агитките, които си имат „специални хора, които изработват надписа, специални хора, които го измислят – копирайтъри, дизайнери“. Следват политически ангажираните надписи и онези, свързани с общуване, любов, бушуващи страсти.

„Потокът на съзнанието е сериозен по улицата, харесва ми“, казва още Владислав.

На Данислава най-интересни са й хората, документиращи случка от собствения си живот или видяното наоколо. Например „На тази спирка има повече филми, отколкото Спилбърг е правил.“

„Желанието да споделиш нещо с неизвестен кръг от хора, които след това ще го видят, ме кара да си мисля, че, общо взето, пишещите са в някакъв смисъл по-живи, по-вълнуващи се от това, което става наоколо, по-отворени към света и към хората.“

Сравнението с дигиталното писане:

„Когато пишеш на улицата, го правиш по по-личен начин: не знаеш кой ще го прочете и дали някой ще ти отговори“, подчертава Данислава и продължава: на улицата се случват и „разговори“, има зачеркнати надписи, някой друг дописва, отговаря, съгласен е или не е съгласен.

Търсачите на надписи са забелязали, че в надписите има и своеобразна сезонност. През лятото например надписите са по-небрежни, не толкова злободневни, свързани са с добрия живот, любовта и с това, че на никого не му се работи. Това се видяло много ясно при протестите, когато розовите теми отстъпили място на сериозни изявления и въпроси.

С есента и зимата идват нови остроумия, обобщава Данислава. „Не ми се ходи да живея“. Задължението на човека от системата, задълженията, които ни притискат, избиват много добре в уличните надписи.“

Цялото интервю изслушайте в звуковия файл.