Село Бов е разположено в южните склонове на Стара планина, на изток от дефилето на река Искър. Според някои историци най-ранното селище на това място възникнало преди около 8 000 години. За това свидетелстват множество останки от домакински съдове, които археолозите датират от VI хил. пр. Хр. Предполага се, че хората по тези земи се изхранвали предимно със скотовъдство и земеделие. Освен това има данни и за рудодобив още в най-древни времена. Все още има запазени фрагменти от топилни пещи, където се извършвало и металолеене. По-късно, през II – III век, селището вероятно е било със стратегическо значение за Римската империя. От там минавал път, който се движел по билото на Стара планина. Каменните му блокове са се запазили стотици години непокътнати в местността Тръстеная, където са открити и останките на средновековния манастир “Св. Панталеймон ”. Смята се, че Светата обител е изградена на мястото на старо тракийско светилище. В по-късен период игумен на манастира станал известният по тези места поп Мартин войвода. 

“Както за всяко древно селище, и за Бов се носят най-различни легенди”, разказва бовчанинът Иван Петков. Една от най-разпространените е тази за френския рицар дьо Сен Бьов (Chevalier de Saint Boeuf), участник в кръстоносен поход, който е дал името на селището Бов. Според някои краеведи, изследвали историята на селото, от 1206 година по тези места били заточени френски рицари, начело с маркиз дьо Сен Бьов. Вероятно заточените кръстоносци изградили водопровод, който снабдявал селото с питейна вода, тъй като са намерени пръстени тръби от същата епоха. В землището на селото има много калета, построени за наблюдение или самоотбрана. От най-високото от тях, разположено на връх Колибища, се открива гледка към цялата местност и останалите укрепления за наблюдение. За този връх също има легенда, описваща последните сражения на българите с османските завоеватели преди около 6 века. За да се спасят от друговерците, жителите на селото се събрали в крепостта и храбро се отбранявали, докато османците решили да ги победят с хитрост.

“Турците вързали едно магаре в най-ниската част между двата върха Колибища и Яворец, там, където минавали тръбите от водопровода, и го държали три дена без вода – разказва бай Иван. - След това го повели около крепостта на Колибища, като се надявали то да открие водата, с която се снабдявали в крепостта. Така магарето наистина ги отвело до тайния водопровод. Друга легенда пък разказва, че преди падането на крепостта местните жители поели към манастира “Св. Архангел Михаил” и така се спасили. Въобще легенди и истории много. Коя от тях е близка до истината, коя по-украсена – не се знае.”

През 1877 г. селото е освободено от османско владичество, а малко по-късно започва изграждането на железопътната линия София – Мездра. Жителите на село Бов постепенно се заселват край построената гара в търсене на по-удобни условия за живот. В началото на миналия век поетът и писателят Иван Вазов посещава Искърското дефиле и остава запленен от красотите на тукашната природа. В пътеписа си “Разходка по Искъра” той признава, че любопитството му е провокирано и от името на село Бов. “В ума ми неволно нахлуха поетическите сенки и възпоменания за средновековните рицари”, пише той. Местните хора разказват как той, омагьосан от хубостта на мома от рода Данговци, често се отбивал при родителите й. “По неговите стъпки, из местата, където е ходил и отсядал, е изградена Вазова пътека – разказва бай Иван. „Тя започва от Данговата къща, където поетът е отсядал често, минава през гарата, по поречието на река Скакля, после към село Заселе. Там Вазов е написал известния си разказ "Дядо Йоцо гледа", негов прототип е бил слепият дядо Йордан. Дядото “гледал” прокарването на железницата от високите скали на местността Злио камък. За тази местност пък се разказва друга легенда как кметът на Заселе глобил Вазов, за това, че му тъпчел тревата.”

Снимки: Дарина Григорова