Известният френски интелектуалец от български произход Цветан Тодоров е добре познат в света и като лингвист, и като литературен критик, и като културолог и историк на философската мисъл. Той е смятан за един от все по-рядко срещащите се в наши дни мислители-хуманисти. Тодоров бе сред представителите на френския интелектуален елит, които осъдиха войната като средство за решаване на проблемите както в Афганистан, така по-късно и в Ирак. На тази тема той посвети една от последните си книги, озаглавена “Страхът от варварите”. Там Тодоров предупреждава, че именно този панически страх кара “цивилизования” свят да се държи варварски на свой ред. За културолога Цветан Тодоров словосъчетания като “сблъсък на цивилизациите” или “сблъсък на културите” са безсмислица.

“Аз не виждам оправдание за войната в Афганистан и се надявам тя да свърши колкото може по-скоро, казва Цветан Тодоров. - Тя първоначално имаше една цел, която в момента произвежда точно обратен на очаквания резултат. Вместо да отстрани тероризма, войната се превърна в основния му стимул. За мен тук въобще не може да става дума за “сблъсък” на културите. Защото когато културите се срещат, те по-скоро се любят отколкото да влизат в сблъсък. От срещата на културите се раждат деца с обогатена култура и на това се крепи цялата човешка история. Войните са дело на сблъсъка не на културите, а на народите, които така отстояват своите материални и политически интереси. Културата означава приобщаване, а не противопоставяне или изключване.“

Самият Цветан Тодоров е рожба на две култури – българската и френската, а познава добре и живота на два континента – съпругата му, писателката Нанси Хюстън, е канадка. Затова го запитах дали смята, че може да съществува нещо като “европейска идентичност”.

“Не мисля, че можем да говорим за европейска културна идентичност в истинския смисъл на думата, отговори за Радио България г-н Тодоров. - Защото не мисля, че културните идентичности са изключващи се. От друга страна всички европейци нямат една и съща идентичност, а притежават и различни извъневропейски характеристики – идващи от културата на Северна Америка или на Южна Америка например. Или пък от азиатската, ориенталската култура. Ние българите добре знаем това. Защото хората от България, Гърция и Турция имат някои особености на поведение, които не са характерни за французите, италианците или германците. Но мисля, че може да се говори по-скоро за общи ценности, които европейците споделят. ЕС е преди всичко политическо обединение и не трябва да се опитваме да правим от него “културен клуб”, от който останалите са изключени. Европейската култура означава преди всичко култура на толерантността и на възприемане на многообразието. Историята на континента е такава, че тук винаги е имало безброй малки /в световен мащаб/ страни и хората са се научили да живеят с множеството други, различни от тях народи. Толерантността е основната характеристика на европейската културна традиция.”

За себе си Цветан Тодоров отказва да прави избор между две културни идентичности – българската и френската. Той се чувства принадлежащ и към двете. Но също и “човек без корен”. "Ще умра като изгнаник, но като щастлив изгнаник", казва той. Роден в България, Цветан прекарва тук първите 24 години от живота си, но те бележат незаличимо личността му. “Мисля, че всеки от нас се формира решаващо именно през първите две десетилетия от живота, когато всичко се запечатва незаличимо в мозъка ни. Не можем да променим детството си, първите си впечатления, първоначалния си житейски опит, които до голяма степен предопределят нашите реакции през целия ни живот. В България обаче аз нямах никакъв професионален опит. Него изградих изцяло във Франция и затова аз днес не мога да пиша книгите си на български език, колкото и парадоксално да звучи това. Аз съм френски писател, но с български произход."

Макар посветил изследванията и книгите си на важни философски проблеми, Цветан Тодоров обявява себе си за “влюбен в обикновените неща от ежедневието”. Тази му страст е в основата и на книга, посветена на фламандските живописци, първи открили за света красота в ежедневното. “Възхвалата на ежедневието е тема, която ме вълнува отдавна и е моя страст, признава писателят. Не виждам смисъл в това да се отделя света на възвишеното и героизма от този на ежедневието, на обикновените хора, борещи се с всекидневните проблеми. За мен ежедневието е не по-малко вдъхновяващо от героиката на изключителното. Точно това виждане за нещата открих въплътено за първи път при холандските майстори на четката от XVII век.”
Своите деца, своите любовни връзки, житейския си опит – радостен или тъжен, Цветанов смята за не по-малко важна част от живота отколкото многобройните книги, които е написал. “Не бих казал, че всички тези неща правят смисъла на живота, защото не съм сигурен, че той има смисъл, но те са важна част от “вкуса на живота”, казва писателят.

Запитан дали България може да навакса изгубеното време, Цветан Тодоров отговори: “Няма нищо за догонване. Трябва просто да се изживее живота пълноценно. Това усещане, че има нещо за догонване е характерно и за други нации, които се изживяват като зависещи от външни културни центрове. Те не търсят отговорите в собственото си минало, а в едно настояще извън тях. Няма нищо за догонване, а става дума нацията да намери себе си, да се развива по достатъчно автентичен начин. Така ще заинтересува и другите като им покаже не следван досега път. Това ще бъде българският принос в модерността. А не тя да се “догонва”. Винаги съм бил поразен от това колко много българите са запознати с всичко, което се случва по света. Това идва от някакъв комплекс за малоценност. Необходимо е да добиете самочувствие и просто да следвате пътя си.”