“Мъжът е половин човек и жената половин. Ходят си така по света, а като се оженят – правят цял човек.” Този кратък откъс е от автентични разкази, записани в северната част на страната ни. Подобни описания ще срещнем не само в цяла България. Без преувеличение, схващането за “сродните души” и “духовните половинки” броди през различни континенти и култури.

Днес много българи избират да живеят без брак. Според социолозите, тази форма на съжителство е предпочитана преди всичко от страх. Младите днес се опасяват, че няма да могат да създадат здрава връзка – такава, каквато имат техните родители, техните баби и дядовци. Въпреки това, бракът не е загубил романтичния си образ.

“Семейството е важна част от обществото” – подобни изрази съпътстват гражданския ритуал на всяко младо българско семейство. Макар и част от протокола на бракосъчетанието, те са пример за съвременните схващания за семейството и мястото му в социалния живот. Някога хората нямали избор. Съжителството между мъж и жена, разбира се, било немислимо без благословията на по-възрастните и без да поемат морални и материални отговорности.

Народната традиция отрежда на мъжа първостепенна роля в общността. Той е направен от Господ пръв, затова е темел /основа/ на брака. На него Бог е поверил основни дейности – обработването на земята, засяването и косенето на нивите, сеченето и донасянето на дървата за огрев. Мъжът е този, който строи къщата и стопанските постройки. Неговата работа е толкова важна, че никой не трябва да му пресича пътя, когато го срещне. Още много задължения има мъжът, а народната вяра забранява те да се вършат от жени. “Жената не бива да работи мъжка работа, защото е лошо за къщата” – казвали някога. И още: “Мъжът е в къщи глава, а жената душа.” Въпреки това схващане, религиозните обреди в къщи извършвали мъжете. Жените участвали предимно в родилните и погребални обреди, в обичаите, посветени на различни болести…
 
“Богат е мъжът, когато има добра жена.” Защото “с лоша жена врагове ти не трябват.” Вярата в силата на семейството, вярата в единството на общността били основен мотив за строгото спазване на йерархията. Макар и на второ място след съпруга си, ролята на жената също била изключително важна. “Добра жена – безценен камък” – казвали нашите предци. На жената били поверени грижите за приготвянето на храната, за къщата и възпитанието на децата. Както отбелязват редица изследователи, доскоро в българските села хлябът е бил приготвян само от жени. Дори в обществените пекарни.

Има една много хубава народна приказка, в която един баща като разбрал, че дните му свършват, събрал петимата си синове. Ето и притчата, която им разказал. “Имало едно време гора, а в гората – дъб. Дошъл един ден в гората дървар, отсякъл дъба и го занесъл в дърводелницата си. Направил хубави дъски. През есента дошъл при него един бъчвар. Взел дъските и издялал бъчварски дъги. Направил обръчи, дъна и сглобил една голяма бъчва. В тая бъчва всяка есен той наливал младо, кипящо вино и го продавал. Добре вървяло всичко, докато бъчвата била здрава. Но не щеш ли, веднъж един от обръчите се скъсал и дъгите се раздалечили. Виното изтекло, бъчвата се разпаднала. Децата грабнали обръчите и започнали да ги търкалят по улицата, а стопанката изгорила дъгите и дъната на хубавата бъчва.” След като свършил разказа, бащата пояснил – “бъчвата е семейството, дъгите сме ние, обръчите са съгласието, а виното е радостта и честитият живот. Додето има съгласие в семейството, ще има и честит живот. Къща, в която няма съгласие – огън да я гори. Пазете обръчите на бъчвата, чеда мои!”

Тази приказка е само една от многото истории, с които родителите се опитвали да възпитат у децата си почит и уважение. Разказвали я с надеждата, че след края на приказката техните наследници ще знаят повече, отколкото в началото. Днес тя е включена в много сборници, но за всеки случай е добре да знаете, че можете да я намерите и в интернет – там, където най-често днешните деца търсят отговорите на своите въпроси.