„Наше лошо няма” – подкрепата на общността като извор на оптимизъм за българина

„Наше лошо няма” е популярна българска поговорка. Често я използваме в шеговит контекст с присъщата за българина склонност да се шегува със своите кривици. Произнасяме я и с оптимизъм, и с вяра в способностите ни като народ с дълговечни традиции.

„От Витоша по-високо нема, от Искъро по-дълбоко нема” се пее в народна песен от Средна Западна България или Шоплука, както е известен този район. Разбира се, никой не си мисли, че народният творец не е знаел, че има по-високи планини от Витоша, нито по-дълбоки реки от Искър. По-скоро с усмивка си казваме, че българите винаги са имали оптимизъм и самочувствие. А понякога дори сами си създавали поводи за това.

„Заредени с оптимизъм – защитени от болести”, „оптимизмът предпазва от инфаркт... доброто самочувствие действа като лекарство” – подобни рекламни фрази днес чуваме доста често. Въпреки това, според съвременните социолози, българинът не е голям оптимист. Според справочниците, оптимизъм е склонност да си изпълнен с надежда и да акцентираш върху хубавите, а не върху лошите неща във всяка ситуация. Да вярваш, че в бъдещето ще се случат хубави неща. Много преди да влезе в речника на българите, тази дума е имала свои еквиваленти в народните мъдрости. Извор на позитивен поглед към бъдещето били преди всичко подкрепата и любовта, която всеки безусловно получавал в семейната общност. „Само щъркът знае кое щъркче е лошо”, казва народът ни. Отново в алегоричен дух е и още една поговорка: „Гаргата не изоставя гарджетата си, заради това, че са черни”. „Почитат ли те вкъщи, почитан си, дето идеш” – това схващане се разпростирало и извън семейството. Считало се, че е най-добре човек да се ожени в своето село, защото там „момите са най-хубави”.

„Наше лошо няма” е любима поговорка и на няколко български творци. Слушаме един от тях – Румен Стоянов, виден български преводач от и на испански и португалски, университетски преподавател, дипломат, писател и поет.

„Тази поговорка знам от един мой приятел – художника Никола Русев. Той я употребява много често. Разказвал ми е, че му е „наследство” от дядо му Банчо, участник във войните от началото на миналия век. А на мен тази поговорка ми допадна, защото изразява искреното убеждение, че българинът създава хубави, стойностни неща. Не е случайно, че е просъществувала повече от век. Напълно съм съгласен с този дядо Банчо, когото не познавам. Трябва да обръщаме повече внимание на хубавите неща, които създаваме, на добрите ни качества като народ. И аз като нашите прадеди вярвам в способностите на българина. Като всички хора по света и ние се люшкаме цял живот между доброто и злото. Но много повече помагаме и на себе си, и на другите, когато поставяме акцент върху доброто и оптимизма. От православните свещеници знам, че не е препоръчително дори споменаването на думата „лош”. Може би именно поради по-дълбоката си връзка с православието, нашите предшественици са наблягали на хубавото. Аз не само използвам народните мъдрости в прозата и поезията, която пиша. Обичам да чета текстовете на народните песни. В тях намирам нещо като противоотрова на негативните емоции, с които ни залива съвременната литературна и медийна среда.”

Иван Хаджийски, когото и до днес наричат най-талантливия български социолог, поставя също така акцент върху положителните качества на българина. Роден и живял в първата половина на ХХ век, той се позовава на народната традиция и вяра в книгите си „Оптимистична теория” и „Бит и душевност на нашия народ”. Според него семейството, родът и еснафската задруга във възрожденските градове са били огромна подкрепяща сила в живота на всеки българин. „Родът – пише той – бе интимна среда, в която тайна нямаше, където се намираше възможно най-ценният и безкористен съвет. Роднинският съвет е не само организация на закона, но и на нравствеността.” И онази школа по човещина и нравственост, която едновременно ти дава знание за собствените недостатъци, а от друга – ти подава ръка, за да продължиш напред, бихме добавили днес. Съвсем в стила на народната мъдрост, ще завършим с един фолклорен анекдот. Възрастна жена, която не виждала добре, отишла в неделя на мегдана и започнала да обсъжда младите на хорото. Там имало един младеж с физически недъг. „Я вижте! И тоя грозник се хванал на хорото!” Другите жени й рекли: „Бабо, ама това е синът ти!” А тя веднага сменила тона си: „Ох, на мама, колко му прилича гърбицата!”

Споделете

„Наше лошо няма” – подкрепата на общността като извор на оптимизъм за българина

Още от категорията

Празниците на розата събраха в Розовата долина гости от страната и чужбина

Ученици от цялата страна поеха по стъпките на Таньо войвода и четата му

Лятна школа на Етнографския музей запознава децата с традициите

Българско Национално Радио