„Никому в угода, на никого напук”

Радиото от близкото минало

Думите на Йосиф Хербст станаха заглавие на втория сборник със спомени и размисли на български журналисти от втората половина на ХХ век, издаден от СБЖ. От трийсет текста една трета са на хора, преминали през радиото. С историите си за професионални (не)бивалици те оставят не само почерка си, но и своите радиогласове.

„Само умните правят глупости, за останалите това е ежедневие.” – усмихва се един от доайените на радиофейлетона, Любомир Пеевски, сред създателите на сборника. Трите си срещи с Висоцки приема като шегичка на времето. А в добрата стара Англия, където дербитата са част от публичния й аромат, докато се радвал на „Десерт Кристал” (конят-аутсайдер, на който заложил две лири и взел та спечелил), го взели за нещо средно между американски милиардер и маскиран арабски принц. „В радиото всичко е въпрос на най-точен час и време, цепим секундата на две, ако не можем и на три", заявява Пеевски и мъдро заключава: „Другото си е въпрос на късмет.” Тъй ще да е, щом молбата, която сам написал „до една много висока държавна инстанция”, не донесла пенсия на гордия народен певец Костадин Гугов. Явно „пеенето никой не го смятал за работа”. А Гугата, както викаха му всички, и до днес сякаш пее, макар и от Отвъдното. „По-скоро не пее, а нарежда своите песни, като молитви ги нарежда. Молитви за България…” Не може да се сбогува и с бате Асен. „Поколения израстваха и слушаха "Бате Асен". Влюбваха се и слушаха "Бате Асен". Женеха се и слушаха "Бате Асен". Остаряваха и слушаха "Бате Асен". Всичко течеше, всичко се променяше, единствено "Бате Асен" стоеше на своето място и гласът му галеше, влизаше във всеки дом, незлобливо разсъждаваше за живота и беше верен приятел на милиони българи и българки.” Цели четири десетилетия, всяка седмица, без почивка, без отпуска. (На новите в Радиото ще кажа, че Пеевски заедно с Асен Кисимов и Данаил Константинов създадоха това предаване, „късчето добро, наречено "Бате Асен", което не може да си отиде, защото „ просто е обречено на вечност”).

„О, минало незабравимо”, възкликва недалеч от него Минко Цоневски (1927-2007) и реди своята „Повест за Големия род”. Станал баща на първия български радиороман, без да иска. В Би Би Си 30 години писали своя радиороман, в Полша – 7-8, а у нас – само пет, от 1962 до 1967, всяка неделя и веднага след новините по първа програма на тогавашното радио София. В Полша четирима го пишат, а у нас авторът му е един-единствен, затуй – без право на болнични. „Техниката беше уникална тогава. Ако кажа, че носехме магнитофоните като куфари – един държи тоягата, мушната под дръжката, от едната страна, а другият – от другата, сигурно ще ви напуши смях.” Освен това забранено било и името му да се споменава. „Някой от шефовете каза, че при тази милионна аудитория от слушатели съм щял да стана най-популярния български писател и… И ми изтриха името още в самото начало. Вървеше анонимно." "Нито пари, нито слава. Но си съсипах здравето… Полските колеги казаха в интервю с мене по радио Варшава, че аз съм извършил подвиг в българското радио и те щели да ми издигнат паметник като на славянски герой."

„Работата е до майсторлъка на зидаря, а не само до тухлите и варта”, приглася друг радиосладкодумник – Ясен Антов (1929-2009), човекът, който приживе мразeл „модерност и другост (какви ужасни думи)”, но обичал „свободата, която те прави радостен, че нямаш надзорник… и не витае „Внимавай да не сбъркаш”. Този вид свобода, обаче, те държи постоянно нащрек... Това е бремето на отговорността, което е здравословно и полезно.” Научил го през годините в своите 60 радиоминути, в своя „Салон на пътешественика”, в рубриката си „Христофор Колумб от ж. к. „Хиподрума” и в стотици други радиопрезентации… по модерному! Научил още и, че „Един добър вестникарски автор, ако се изправи пред микрофона и започне да чете съчиненията си, ще приспи слушателя. Клишето във вестника е досадно, но прозвучало по радиото, е отблъскващо. Когато работиш във вестник, пишеш за списание или друго издание, трябва по три пъти да прочиташ всяка дума, която си сложил на листа. Радиото пък те кара да помислиш още нещо: този точно написан, чистичко подреден текст, който става за печат, става ли за слушане?”. Така Ясен Антов разбрал, че препинателните знаци и написаният текст „добиват особени стойности, когато една четена по радиото история е „разказана” история.”

И още, и още … все зрънца от понатежалата вече 76-годишна радиоброеница.
Дали това е професия с опасен чар, която вбесява шефове и босове? Дали онези, които са в нея, се движат по западната морска линия или по ръба на източния бръснач? Не знам!
Знам обаче, че въображението и цензурата, свободата на словото и завистта на злобната некадърност вървят ръка за ръка.
Затуй и след близо век Йосиф Хербст си заслужава почитта.
„Никому в угода, на никого напук.”
А кой всъщност е Йосиф Хербст?!
Може ли някой да каже, без да се рови из „Гугъл”?

Споделете

„Никому в угода, на никого напук”

Още от категорията

Отдаваме почит на патриарха на българската литература Иван Вазов

"Земята на розите" – филм за надеждата, че можем да сме по-добри и приемащи хората с увреждания

Работещите в културата не създават вкуса на обществото, каза министър Тодоров

Българско Национално Радио