Лещен – каменното село с глинена къща

Мегданче, стар орех и селска чешма. Няколко жени си наливат вода. Училищен двор, пълен с деца, попът се е подпрял на черковния вход. Нейде тук до хоремага трябва да е и пейката на селските мъдреци. Седят си на припек от зори до привечер и обсъждат света и кметските работи, жените и децата, манджата, тютюна и реколтата… Никога не пропускат следващия епизод от безкрайния сериал „По света и у нас”... Преди време можеше да ги видиш във всяко село по долината на река Места. И в Лещен беше така. Нищо не убягваше от погледа на старейшините. Недовиждаха, недочуваха, ала щом се появеше нещо ново наоколо, сетивата им настръхваха и главите им започваха да се въртят като часовниково махало, за да доловят що за птица е кацнала при тях, да подушат какъв ли вятър я довял при селските им неволи. Радваха му се, цъкаха с език. Ще уморят човека с въпросите си.

Когато за първи път стъпих по тези места, ги нарекох „Земята на щъркелите”. Толкова много от тези птици никога никъде другаде не бях виждала. Преди години за тези земи се казваше, че са забравени от Бога, захвърлени нейде по чукарите на Чеч. А за обитателите им светът беше нейде там, отвъд „ридò и патичèто”, нещо смътно и твърде далечно. Днес от селските старци комай-комай никой не е останал на тази земя. Местните, колцина са, вече не се заседяват по мегданчето. А пришълците си имат компютри и си „чатят” с деца и внуци, разпилели се из онзи, големия и невидим свят. Но и тогава, и днес къщите на гоцеделчевското село Лещен си стоят, кацнали по западните склонове на Родопите, вперили прозорци като ококорени очи към Пирин и изтегнали се под палещите лъчи на южното слънце като мъркащи котараци. До неотдавна тези двуетажни сгради с тиклени покриви, с дървени чардаци и каменни плочи, с бели варосани стени, давали подслон на многолюдни семейства, дюлгери, ковачи, тютюнджии, дървосекачи. От време на време някой инатлия ще се опита да промие кошове пясък, белким намери две-три зрънца злато по Канина река. И сега, като в ХІХ век, до селото води един-единствен път. Вече е асфалтиран, но завоите му – и тогава, и сега – се усукват из планината като развети на вятъра ръкави на селска дреха.

Старо село е Лещен. За първи път се споменава в османски документи от XVII век. В 1889 година Стефан Веркович (босненски фолклорист, балкански етнограф, нумизмат и археолог, изтъкнат участник в борбите за църковно-национална независимост на българите) пише, че в него има 56 български къщи. Било е и общински център, а като избухнала Балканската война в 1912 година седемдесет и девет лещенци станали доброволци в Македоно-одринското опълчение.

Странен таен език говорели местните дюлгери. Мащерски му викали, може и мещренски. Ако не си посветен, нищо няма да му разбереш. „Випе ми една чучола” означава „Сипи ми една ракия”, а “Много чиновата пляка” значи „ Много е хубава момата”. Нали били майстори строители, викали ги из цялата Османска империя, та затуй го създали, да говорят помежду си дорде са сред другите – нали по техните земи те били чуждите. Днес може би 86-годишният бай Атанас от Лещен е последният човек, който все още говори на мащерски. Той и неговата баба като че ли са и последните постоянни местни жители на селото. Казват още, че езикът говори и за душата на тези планинци – наплашени от чорбаджии и несгоди, щом зърнели странник, с любопитство отваряли домовете си, но не и душите си – той бил техен катинар.

Селото веднага те грабва. Но обикновено докато се приспособиш към старинния му аромат е нужно малко и да "поцъкаш" с език. В последните години реставрираните къщи стават все повече. До тях тихо са си се кротнали старите, 200-годишните. Къщи от камък, улици от камък, дувари, покриви – все от камък. Тук всичко е от камък. Каменно село. Затуй и Лещен е архитектурен резерват. Но местните го напуснали. Повечето днес са пришълци – еколози, туристи, поети, артистични души, избягали от мръсния шум на столицата и големия град. Предприемчиви чуждоземци дошли, запретнали ръкави и възстановяват къща подир къща, зидария подир зидария, покрив подир покрив. Деца в Лещен вече няма, черквата, строена в 1836 година, вече е горяла. Затуй пък си има „пъб” – по западному, кръчма – по нашенски. И не къде да е, а в старото килийно училище (дали някой от преоданците, дето си сръбват ракийка знаят какво е това? А и има ли кой да им каже?). Менюто е изписано на дървени плочи, а над главите на седналите край масите „гладници” преминава въже, опънато между сградата и голямото дърво в двора; над всяка маса виси късо въженце с вързано чепче – ако ти потрябва келнер, дръпваш го, то пък дръпва въжето и се разнася чанов звън вместо пискливо-заповедното „Ей, келнер!” Та този „пъб” си няма име, но пък си има паркинг. Ракията от това кръчмè не се бори да е маркова, защото е домашна, (запазена и необорима марка), сиренето и зеленчуците, плодовете за сока – също. В „Пъб”-а на Лещен”, както му викат, кока и пепси няма. Ако много искаш западно питие, си донеси отвън, от големия свят. Иначе пий една студена водица. Ама чиста и планинска!

Лещен е каменно село, но в него атмосферата от далечни, завинаги отминали времена, се слива със съвременния комфорт. Спокойствието извира от калдъръма, струи във въздуха. Времето хем е спряло, хем не е, но лакомствата край тебе те карат да се чудиш как все още търпиш моловете и хипермаркетите, с техните промоционални цени – местните селски кюфтенца са по-вкусни от ония, дето ги предлагат в ресторанта или на „скара-бира”-та.
Може да е пусто, може да е каменно село, но пък си има глинена къща – само кирпич, слама и дърво. Така е отвън погледната, но вътре си е истински ХХІ век. Като от приказките. Малка и закачлива. Симпатична. Притаила дъх в горния селски край, та да не смущава старинния облик на селския център.

Явно вече са отеснели дрешките на онзи невидим някога далечен свят, щом тъй задъхано е дотърчал в забравеното от Бога каменно село и се е настанил в къща от кирпич, слама и дърво. Но и селските мъдреци вече ги няма. Заменили са ги компютрите и Интернет-ът.
Щъркелите са отлетели от чукарите на древния Чеч, нови птици са долетели. Мине не мине ден и „извънземни” кацат на селския мегдан, училищният двор вече е паркинг.
„Пъб”-ът обявява война на килийното школò.
Съвсем по български…

Споделете

Лещен – каменното село с глинена къща

Още от категорията

Бял бор на повече от 500 години пазят жителите на родопското село Пчеларово

България е сред ТОП дестинациите за наблюдение на птици в Европа

Адреналин, красиви гледки и среща с историята - скално катерене в долината на река Русенски Лом

Българско Национално Радио