Иван Димитров: „За мен писателят на първо място трябва да бъде читател”

Иван Димитров: „За мен писателят на първо място трябва да бъде читател”

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Лошо нещо са предразсъдъците. Трудно човек се измъква от лабиринта им, който се оказва всепоглъщащ. А как точно попадаш в него? Строго индивидуален път, за който не се говори. Предлагам ви сега да погледнем отгоре и да потърсим заедно верния изход. Замислете се – как ще изглежда в съзнанието ви 27-годишен съвременен български писател, издал две книги до момента – сборник с разкази и роман, в който разказва как вярата на другите, че ти си ТАКЪВ, накрая наистина те превръща в ТАКЪВ. Който е написал пиеса със заглавие „Раздяла от пръв поглед”, провокиран от изречение на свой приятел – „За да откажа наркотиците, трябва да се влюбя.” и тя се оказала толкова добра, че попада сред петте финални текста в конкурса за камерна пиеса „Славка Славова” на „Театър 199” през 2010 г. Писател, който може би носи, изписано на личните си документи, точно твоето име – Иван Димитров, толкова тривиално и българско. Сега прибавете към образа коса на раста, много поезия, написана от него през последната година и работата на барман в „Арт Хостел” в столицата. Готови ли сте? Сега сравнете човека в главата си с истинския. Представям ви Иван Димитров. Дипломиран антрополог на съвременното българско слово.

Началото
В началото бе www.textisworld.blogspot.com. Блогът на Иван, който харесах без да знам каквото и да било за него лично, беше причината да го поканя на интервю. Преди срещата ни прочетох пиесата и романа му и се усмихнах. Имаше нещо в писането му, което поради непрофесионалните ми занимания с литература не мога да обясня с високопарни термини, но знам, че си заслужаваше времето. Знам, че е от онези, които могат още.

Иван Димитров - „Нещата не винаги стават. Човек трябва доста да поработи, докато започнат да се появяват някакви резултати

Иван е роден в края на 1983 година и от съвсем малък си е представял как някой ден ще стане писател. Още помни пишещата машина, на която е тракал непрестанно, но само нощем. Когато оставал сам, а баща му давал нощни дежурства и спасявал живота на непознати хора, малкият Иван скроявал бъдещето си с думи. Бъдеще, което днес му е по мярка. Много обичал да чете и естествено продължение на това му занимание се оказало следването на Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Не било първото му желание, но когато го приели, му станало приятно, защото се озовал сред думите. Не му харесало само едно - че съвременната литература остава извън полезрението на университета и на училищата. За нея никога нямало време.
В университета започнал да пише поезия, която днес определя като „нещо което по-скоро така и не се случило тогава”. „Нещата не винаги стават. Човек трябва доста да поработи докато започнат да се появяват някакви резултати”, заключава Иван. Поради първоначалния неуспех той съсредоточил тренировките в прозата. Толкова задобрял, че днес с увереност определя себе си като прозаик, който от време на време подрежда думите в рими.

Миналата година излязоха две негови книги. Първо се появи сборникът с разкази „Местни чужденци”, резултат от победата на Иван в конкурс на Издателство “АРС” за издаване на дебютна книга. Няколко месеца по-късно с провалена, поради времето, първа премиера и втора като на филм в „Дом на киното”, излиза и „Животът като липсваща лъжица”. Пътят на романа започва преди четири – пет години и е съпътстван от дълго лутане из издателства и различни редактори, докато Мария Телбис, тогавашна заместник главен редактор на списание „Егоист”, открива пишещия Иван и публикува първия откъс от историята на 21-годишния Никола. Откъсът завършвал със „Следва продължение”, което четящите само лъскави страници все още чакат, защото списанието-библия за цяло едно поколение не успя да пребъде. Въпреки всичко, след още няколко земни завъртания, „Животът като липсваща лъжица” най-накрая обживява 162 страници, затворени между бледосини корици.

Иван признава, че писането му не е биографично, а откровено. „В момента има силно течение на софийски автори, които пишат за живота си. На мен това никога не ми е било толкова интересно, защото за да пишеш така, трябва да имаш много интересни преживявания. Никога не съм бил такъв автор. На мен ми е по-интересно да измислям, но това не означава, че в текстовете ми няма биографични моменти. Просто предпочитам да вграждам тези моменти в нещо друго, въображаемо”, обяснява той. Историята в дебютния му роман е толкова абсурдна, че чак започваш да вярваш на истинността й. Никола, умен млад човек, който никога не е употребявал наркотици, е набеден от родителите си, роднините и дори приятелите си, че е наркоман и те решават да му „помогнат”, като бавно започват да го превръщат в истински хероино - зависим. И понеже „Раздяла от пръв поглед” също е историята на един зависим, питам Иван – Ти наркоман ли си? „Засега не съм наркоман” – усмихва се той и свито признава, че всъщност е дилетант по отношение на хероина.
„Освен своя опит, човек слуша и други истории и понякога попада на нещо, и то си тръгва като сюжет в главата му” – обяснява ми той.
„Като крадец на животи” – добавям.
„Нещо такова” – признава крадецът.

Поезията
„Доста дълго време се занимавах с проза и в един момент бях отхвърлил изобщо възможността, че някога ще се пробвам в полето на поезията, и миналата година преживях период на разчупване. Първо написах една пиеса. След това изведнъж седнах и написах няколко стихотворения и от тях имаше едно, което беше добро. Така се отпуших и започнах да пиша поезия, което доста ми усложни живота всъщност, защото много по-лесно е, когато човек си знае ролята и я играе. Като решиш да „прескачаш” от едно поле в друго, става объркване”. Казва, че от време на време усеща, че е добър писател и след това си казва – Нищо няма да стане от мен. Мисля си, че това е инстинктът за самосъхранение на таланта – никога да не се самозабравя. Признава ми, че има идея да издаде книга с поезия, но все още търси достоверна обратна връзка, която да му каже колко точно добре се е справил и какво може да бъде написано още по-леко.” Много чужди и български писатели казват открито - жена ми е първият читател и критик. Аз все още не съм женен, но се надявам някой ден да оправя и този проблем” – зарича се.
Резултат от възвърналия се поетичен порив е все още непубликувана новела. Написана по-свободно, по-поетично, като директен поток на съзнанието, в която се разказва за пътуване на стоп до морето. Била 14 страници, което поставяло въпрос - дълъг разказ или новела е написал всъщност.

Задавам му друг важен въпрос – Защо на 27 години се занимава толкова сериозно с писане, при положение, че всички твърдят как в България не се чете и не се печели от това?

„Аз се занимавам с писане, защото ми се занимава с това. Знам, че положението в момента не е най-доброто, но засега съм малко идеалистично настроен. Предполагам че след една-две години няма да съм толкова голям идеалист. В последните 20 години българската литература си е загубила читателите и има много причини за това. 90–те бяха трудни времена и тогава, като че ли имаше възход на поезията, но тя никога не е била достатъчно близо до читателите. На мен ми се иска повече хора да четат съвременна българска литература, най-елементарната причина е, защото тя се пише за тях”, смята Иван Димитров. Нещото, което го плаши е усещането, че се пише много повече, отколкото се чете. „За мен писателят на първо място трябва да бъде читател” – категоричен заключава.

Той помага на тази нова литература да се среща с хората, за които е създадена, чрез редица инициативи. От края на 2009 година в Арт хостел в София, веднъж в месеца, в ден неделя, организира четения на авторски текстове, наречени „Безпризорните в неделя”. Това лято, в края на август, организира и поетични представяния в рамките на Беглика Фест в Родопите. Прави всичко това, защото смята, че е важно литературата да се чете гласно пред хора. „Когато самият автор чете текста си, отношението ти към написаното се променя, получава се особен вид интимност” – обяснява ми той. Може би за това Иван Димитров е автор и на „Инструкции за викане”. Ако днес трябваше отново да напише инструкции, те щели да бъдат за четене на поезия.

Ако не обичаш много компанията на думите, то ти предлагам да посетиш www.sofiastreetphotography.blogspot.com. Това е фотографският блог на един писател, който е на път да излезе от зимния си сън. „За мен фотографията е лятно занимание. Зимата рядко използвам фотоапарата си”, признава Иван.

Припомням му негови думи – „Ако знаеш какво искаш, нещата стават по-добре” и го питам: Какво искаш сега? „Да ставам по-добър! Имам няколко идеи за романи и изчаквам да видя кое ще тръгне” отговаря ми той. Другото нещо, което силно го вълнува в момента, е драматургията и признава, че с удоволствие би писал по една пиеса на година, ако има енергията за това. А аз ще очаквам всичко това и още … без предразсъдъци, защото всеки трябва да се научи да гледа на живота като липсващи думи. Помните ли все още първоначалния образ в главата си? Не съвсем, нали? Това остава от предразсъдъците, като ги отлюспиш от себе си.

Споделете

Иван Димитров: „За мен писателят на първо място трябва да бъде читател”

Още от категорията

Музиката е на фокус в Киномания – най-старата филмова панорама у нас

БНР пита: Кои са българските посланици на културата на 2024 г.?

Графити в Благоевград напомнят 20-годишната ни история в НАТО

Скулпторът Юсеин Юсуф превърна чешма в галерия сред гората

Българско Национално Радио