Живописта е едно от изкуствата, които през вековете често са предизвиквали спорове както в самите артистични среди, така и сред публиката. Не са малко случаите, когато световно известни днес художници твърде късно са получавали заслужено признание. Със сигурност има и такива, чиито имена са потънали безвъзвратно в неизвестността. Графити-художниците са сравнително нова част от градската културна действителност от средата на XX век. За много хора може да изглежда дори „неприлично” съжителството на двете думи „графити” и „художници”. Но дори самата възможност за дебатиране върху такава проблематика вече е част от своеобразен творчески процес. През последните години всеки по-наблюдателен човек може да забележи, че някогашните набързо надраскани, често груби и неприлични, надписи по стените на някои сгради, понякога са заменени с доста сполучливи и дори сложни като рисунък многоцветни графити изображения. Реакциите към тези „картини” естествено са различни – от крайно отрицание до толерантно приемане и дори опит за анализиране на смисъла и посланията на изображенията:

„За графити изображенията може да се каже, че представляват едно доста активно изкуство – това е мнението на младата българска художничка Пенка Минчева. – Неговите предимства са в това, че се среща на улицата и така може да се види по-лесно и по-бързо. Може би има нещо общо и с постерите, тъй като те имат за цел да предадат някаква информация, възприемана дори само с един поглед. Смятам, че графитите правят това по много успешен начин. А пък и самите те като изява са заявка на някакво присъствие на едно поколение. Мисля, че графитите биха могли да намерят място дори и в художествените галерии, казва Пенка Минчева. Виждала съм в чуждестранни галерии проекти, които макар да не са точно графити, но изработени директно върху стената, имат някаква връзка и с този вид изображения. В специалностите, които изучават съвременно изкуство, би могло да се намери място и за такъв отделен предмет, който да предизвиква размисъл и защо не изучаване на графитите. Според мен може да се направи паралел между класическото изкуство, което познаваме и съвременното, във вид на графити. Те биха си кореспондирали добре в артистичната среда на галериите и да се получи една сполучлива комбинация. Във външното градско пространство графитите имат тази способност да обогатяват по някакъв начин зрителите, оставяйки различни послания. Понякога дори има и елемент на доразработване. Няколко автора периодично продължават да рисуват върху едно графити и това по някакъв начин удължава продължителността на живота му.”

© Снимка: БГНЕС

Още с появата на първите графити в САЩ и страните от Западна Европа през 60-те и 70-те години на XX век започват да се открояват и имена на някои художници, които се превръщат в идоли на част от тогавашните млади хора. За „баща на графитите” е обявен американският художник Жан-Мишел Баския. Той бързо става част от една много различна и необичайна с екстравагантността си културна реалност в САЩ. Днес у нас също могат да се изброят имена на художници, показващи сериозно отношение към пренебрегваната доскоро тема за графитите като изкуство. В началото на тази пролет в софийската галерия „1908” беше представена самостоятелна изложба на бързо добилия популярност Насимо, определян като най-добрия графити-артист в България. С произведенията си под формата на платна, скулптури, видео материали и снимки на боди арт по-късно, младият експериментатор беше поканен и в Канада. Това доказва, че рисуването на графити, наричано доскоро „улично изкуство”, започва да се развива все повече като изява на художествен талант и творчество и да бъде припознавано като носител на послания.

© Снимка: БГНЕС

Последното софийско лято ни поднесе възможност за още една разгорещена дискусия, свързана с градските графити. Паметникът на Съветската армия, намиращ се на едно от централните столични открити пространства, бе изрисуван от анонимен художник само за една нощ. Скулптурните воини с оръжия в ръце бяха много умело изрисувани с ярки цветове и преобразени в изображенията на американски комиксови герои. В рамките на няколко дни медийното пространство се превърна в арена на противоположни мнения и социологически тълкувания. Мястото около паметника за първи път от дълго време беше оживено от искрения интерес на преминаващите или специално дошли да видят „графити чудото” софиянци и гости на града:

„Аз харесах тази проява и съжалявам, че я отстраниха по такъв начин с известна доза скандал, казва художничката Пенка Минчева. – Намирам за напълно уместно едно съживяване на произведение на изкуството, придавайки му един друг смисъл. Естествено, имаше много противоречия, тъй като новите символи идваха от една друга култура и с право някои привърженици на паметника изразиха своето недоволство. За мен този факт показва още нещо – че има липса на места, където да се изявят тези нови творци и да изразяват своето мнение. Това показва и липсата на средства в момента. Ако този автор, който беше направил графитите, има възможност да си позволи едно реално копие на скулптурите и да ги нарисува, дори да ги постави в галерия, тогава вече става въпрос за съвсем друго нещо, смята Пенка Минчева. Ако има едно такова специално определено място, то би просъществувало под формата на някакъв фестивал на графитите например. Там могат да бъдат показвани най-различни автори от България и от чужбина и би имало интерес от страна на почитателите на графитите да наблюдават дори самия процес на изграждане на рисунките. Но графитите все пак са едно спонтанно решение и не случайно избраните места в повечето случаи подхождат на изображенията.”