Златарският занаят

В село златари дойдоха

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Иван му хабер пристигна

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

В традиционните вярвания на редица народи по света златото има огромна предпазваща сила. Символ на слънцето и на огъня, благородният метал се асоциира с безсмъртието и вечността, към които човекът отправя поглед от дълбока древност.

Златарството е сред първите занаятчийски дейности, които се развиват по българските земи още през новокаменната и каменно-медната епоха. У нас е намерено и най-древното обработено злато, датирано отпреди 6500 години. Приложението на златни предмети в бита и в църковните ритуали е традиционно. Учените смятат, че въпреки липсата на достатъчно сведения за приемственост, този занаят у нас има дълбоки исторически корени. Богатите златни украси в празничното облекло на българката са възпети в неизброими фолклорни образци. Златото присъства и при кръщаването на новороденото. Златна пара се слага и сред ритуалните погребални предмети. Сватбената китка, сватбеното знаме, дървото на коледарския цар – тези задължителни атрибути на големите традиционни празници непременно са обгърнати от златен варак (тънко златно фолио), украсени са със златни парички. Българинът вярва, че металът осъществява връзка със света на мъртвите, предпазва от зли очи и от уроки, осигурява плодородие и благосъстояние. Тези качества се пренасят и върху предметите, изработени от злато. А хората, които упражняват трудния занаят, се радват на голяма почит и уважение. В сборниците с народни песни откриваме стотици текстове, в които се разказва как златарите имат място дори „в царските палати”, за да „леят сребро и злато”.

Златарството, наричано още „куюмджийство”, е много престижен занаят. Златарите били почитани наравно със свещениците, учителите и другите първенци на общността. Обучението продължавало дълго – най-малко три години. Бъдещите майстори трябвало да овладеят не само големи сръчности и умения, за да подчинят деликатния материал. В стремежа си да станат известни и търсени занаятчии някой ден, младите калфи се стараели от самото начало да намерят свой стил, да развият естетическо чувство и богато въображение. Особено голяма отговорност представлявало изработването на невестинското гиздило. Независимо от благосъстоянието на семейството, всяко момиче трябвало да прекрачи прага на новия си дом с богата украса от накити – златни или сребърни. Гиздилото е дар от бъдещия съпруг и е неотменна част от костюма на булката. Синджири, обеци, пафти, пръстен, специфични украшения върху главата (в зависимост от фолклорната област) – тези предмети може да увеличат или намалят своя брой, но тяхното присъствие било задължително в сватбения ден.

Едно невестинско гиздило майсторът-златар изработвал обикновено за около шест месеца. Понякога това време било изпълнено с тежки, безсънни нощи. Защото всяко гиздило трябвало да бъде различно. Ако държал на своето име, майсторът не бивало да се повтаря. Затова пък трудът му бивал богато възнаграден. Освен богата „плата”, златарите получавали и по едно агне. А те предавали сватбения накит с благословия: „Със здраве да го носите! Да остарявате и да побелявате! На внуци и правнуци да го предавате!”. Враца, Чипровци, Видин, Самоков, Панагюрище, София – в миналото тези градове са били средища на златарския занаят. В Панагюрище майсторите-златари имат значителна роля за икономическия и културен подем на града през ХІХ век. И до днес там съществува музей, който разказва за Панагюрската златарска школа. Показани са златните лъвчета, носени от участниците в Априлското въстание срещу османското владичество (1876г.), както и обковите на оръжието, изработени от майсторите като дар за родолюбивата кауза.

Матея златар, Вело златар – това са някои от имената на прочути майстори от София и Софийско, където имало развита златарска школа. Техните имена са записани в сребърни и позлатени обкови на църковни книги, изработени през ХVІ век. Според една легенда Георги златар напуснал родното си място и дошъл в София, за да се учи на занаят. Малко известен факт е, че този млад мъж, по-късно е канонизиран за светец като Георги Нови Софийски. Надарен с изключителна външна и вътрешна красота (както е записано в житието на светеца), той бил и изкусен майстор. Доказателство, че занаятът в София се развивал изключително успешно, е съществувалата някога „Златарска махала”, която се запазила и след падането на България под османско владичество. Въпреки че били опустошени, постепенно ателиетата продължили да работят и да произвеждат висококачествени златарски изделия.

Споделете

Златарският занаят

Още от категорията

Пазарът като културен феномен вчера, днес и утре

Празник на занаятите на Самоводската чаршия във Велико Търново

Античен фестивал в София пресъздава епохата на император Констанций II

Българско Национално Радио