Изключително мила, внимателна и усмихната – такива са отзивите, които преобладават за младата лекарка Борислава Попова. А приветливото отношение е първото нещо, с което истинският лекар предразполага пациентите си и им вдъхва усещане за сигурност. Дали защото е родена в най-слънчевия и топъл град на България – Сандански, Борислава е винаги лъчезарна и усмивката не я напуска и в най-критичните моменти. Отдава се на медицината с цялата си същност а, когато в ръцете й се ражда новият живот е истински щастлива. Затова и хората, които й се доверяват го правят с усещането, че са в добри ръце.

Винаги съм знаела, че искам да следвам медицина, защото баща ми е лекар. - Категорична е младата лекарка - И това ми е било мечта от малка. Израснала съм в такова семейство. Баща ми е акушер-гинеколог и постоянно съм била убедена, че искам акушерство и гинекология. Мисля, че успях да получа нужните знания, защото образованието ни беше на много високо ниво, следването – тежко. Критериите бяха доста високи, докато учехме.

Борислава завършва през 2000 година Медицинския университет в София. Точно тогава обявяват три нулеви години за специализация, но това не я притеснява. Тя използва свободното си време, за да усъвършенства знанията си и през 2003 г. успешно полага изпитите на Unated States Medical License Examination и получава право да практикува медицина в САЩ. В продължение на три месеца работи като доброволец в „Резърекшън Хоспитал” Чикаго. По същото време е и национален консултант към ООН по програмата „Подобряване на сексуалното и репродуктивното здраве на младите хора в Южна и Източна Европа”.

В Чикаго бях доста разочарована от нивото на медицината. В сравнение с нашето здравеопазване в България като апаратура, като техника те са много по-напред. Като клинично мислене обаче нашите лекари са на много по-високо ниво. Може би именно защото на нас ни липсва тази апаратура и тази техника, човек трябва да си развива мисленето, да чете и да се рови. При тях това е спестено и се движиш по едни много тесни канали. Всички са строго специализирани, докато на нас ни се налага да мислим малко по-мащабно. Затова смятам, че нашата медицина е на много по-високо ниво, отколкото западната.

Веднага щом обявяват местата за специализация по акушерство и гинекология, Борислава се явява на конкурса в Университетската акушеро-гинекологична болница „Майчин дом” в София и през 2007 г. придобива специалност. Още същата година става част от екипа на д-р Илия Карагьозов в частна столична болница. Въпреки голямата натовареност в отделението, д-р Попова успява да завърши през 2008 година и аспирантура по микроинвазивна хирургия към WALS (World Association of Laparoscopic Surgeons) в Делхи, Индия. За да бъде в крак с най-новите постижения в областта на женското здраве, д-р Попова всяка година прави по една-две специализации в чужбина. И въпреки примамливите предложения за работа зад граница тя не иска да напуска България. Много нейни колеги го правят, защото лекарският труд у нас през последните десетина години остава някак недооценен и в морално, и в материално отношение. На какво се дължи това?

Трагичното е, че медицината е много скъпа, но в България никой не го оценява. – отбелязва д-р Попова – Лекарският труд е много скъп, а ние сме свикнали да го получаваме даром. Такова е общото мнение. Това трябва да бъде така, но в една високо развита държава, каквато не е нашата. Един колега, за да стане истински завършен лекар, инвестира минимум 10 години от живота си. Продължава да учи цял живот и когато неговият труд е недооценен, нормално е да търси пътища извън страната. За съжаление, след 10 години не знам кой ще ни лекува, защото масово напускат и лекари, и среден медицински персонал. У нас има много качествени лекари, но никой не споменава за тях. Говори се само за разочарованието на хората от медицинското обслужване и се създава настроение, че всички лекари са търговци. Условията в България не са най-добрите, тук остават главно идеалисти. Отношенията между лекуващ и пациент са много различни навсякъде по света. В чужбина, където и да се каже лекар, пациентът стои и го слуша, докато в България напоследък се налага докторът да стои и слуша пациента. Няма уважение към медицинската професия. В чужбина един пациент не може да си позволи да звъни по всяко време на лекаря. Има някаква йерархия и уважение към самата професия, към знанията, към способностите на този човек. При нас хората нямат доверие на лекарите. И това е в основата на липсата им на уважение към нас. Много неща се промениха по време на прехода и по-специално в последните десетина години. И самите отношения между лекарите също.

Какво задържа един млад и висококвалифициран лекар като д-р Попова в България?

Аз обичам професията си, обичам работата, мястото, където работя и не мога да си представя да живея в друга държава – казва тя. – Тук са приятелите, семейството ми, колегите ми. Просто не мога да отида някъде другаде, това едва ли ще го намеря там. Може би материално ще бъда много по-добре, отколкото съм тук, но в края на краищата, не всичко е материално. Освен това, си имам най-хубавата специалност в медицината. При нас се ражда животът, което те зарежда. Просто няма друг дял в медицината, друга специалност, където да има толкова много радост, както при нас. Много е изтощително, много е изморително. Работата ни е изключително тежка, особено за жена, носиш отговорност за два човешки живота. Но в крайна сметка резултатът е прекрасен, усмихваш се на новия живот, чувстваш надежда, това е, което имаш като усещане.