Народната вяра приписва на водата магически сили – тя пречиства и предпазва, помни и може да сбъдва желания, носи здраве и плодородие. Водата участва в множество обредни и лечителски практики, а имената, с които я нарича народът ни, говорят за различните й качества и сили – „мълчана”, „кадена”, „жива”, „цветна”… .

Голяма сила има „мълчаната” вода, донесена преди изгрев слънце от младо момиче в сватбени дрехи или от млада булка. Налива се от три източника при пълно мълчание. С такава вода посрещат невестата в новия й дом. Мълчаната вода има голяма роля и в гадателските практики на Еньовден, Гергьовден и Васильовден. В съда с „мълчана” вода момите поставяли своите китки. Още докато приготвяли цветята и ги увивали с червен конец, девойките пеели специални песни и мълчаливо си пожелавали добър избраник, предстояща женитба и пр. Оставяли съда под трендафил, „на звездите” (т.е. под звездното небе). А на сутринта някоя от тях изваждала една по една китките, изричайки кратки словесни формули-предсказания, а останалите момичета припявали. Очаквали „мълчаната” вода не само да предвиди бъдещето, но и да сбъдне желанията им. С такава вода, но с накиснати през нощта билки и цветя, някога замесвали обредните хлябове. Наричали я „цветна”.

Пред „мълчана” вода заставали и по-възрастните представители на общността. Подобен обичай извършвали в нощта срещу Богоявление или Водици, както народът ни нарича празника. В полунощ семейството се събирало около „мълчаната” вода. Всеки се измивал с нея и изричал най-силното си желание, завършвайки с възклицанието: „Да бъде!”. Така водата се превръщала в „наречена”. С част от нея жените замесвали хляб, който след това разпределяли между участниците в ритуала.

В много народни обичаи и до днес се използва „кръстена” или „кръстосана” вода, както в някои райони наричат светената вода. Тя има пречистваща и предпазваща сила, особено когато е осветена от свещеник на Богоявление. На големи празници с нея ритуално се окъпват младоженци, моми и момци, както и хора с важни функции в общността – водача на коледарите, бабата-акушерка и т.н. По малко светена вода се добавя и при ежедневното къпане на новороденото до четиридесетия ден. От тази вода жените наливали в малки метални съдове, за да пази и помага на съпрузите и синовете им, когато те тръгвали на дълъг път. Със светена вода се лекуват болни, пречистват се прегрешения.

Може би най-мистична, но и с най-голяма сила е „живата” вода. Според народните песни, приказки и легенди тя дори съживява мъртви. Който се измие или пие от нея, оздравява от всякакви болести. Ако е млад – не остарява. Ако е стар – се подмладява. Тази вода се намира далече, „на край свят” – там, където живее Слънцето, добрите, но и лошите митични същества. В „живата” вода Слънцето се окъпва през нощта на Еньовден. Окъпано и подмладено, то тръгва по своя път към зимата.

„Живата” вода се намира между две скали, които всъщност са живи планини – могат да се местят, когато си поискат. Между живите планини има пропаст. На дъното на тази пропаст извира „живата” вода. Човек много трудно може да се промъкне там, защото скалите я пазят. Ако някой поиска да влезе, те се прихлупват бързо и затварят прохода към водата. Почти сигурно е, че човекът, поискал да премине оттам, ще загине. Мястото се пази в тайна. Според легендите, само Магда самовила знае къде е. Само тя може да влезе вътре и да гребне от водата, без да пострада. Магда самовила е посестрима на билярките – така се наричат жените, които познават тайните свойства на билките, могат да лекуват и да правят магии със самовилските треви. Веднъж Магда възкресила убит юнак като го поляла с тая жива вода – разказва преданието. Имало и юнаци, които със своите хвъркати коне успявали да се спуснат в пропастта и да гребнат от тая вода.

Орелът, който е свещена птица според народната митология, също може да я достигне. Символ на небето, слънцето и светлината, той е безсмъртен. Живее във висините, може да достигне „на край свят” и да се окъпе в „живата” вода.

Много приказни истории разказват за качествата, които трябва да има човек, за да бъде допуснат до вълшебния извор. Една от най-популярните сред тях е преразказана от големия български писател Ран Босилек. Имало някога един цар. Разболял се той и извикал тримата си сина. Който ми донесе от живата вода, той ще царува вместо мен – казал им той. Тръгнали младите мъже да търсят царството на живата вода, което се управлявало от красива царкиня. Стигнали до кръстопът, на който пишело „Пътниче, тръгнеш ли по левия път, жив и здрав ще се върнеш. Хванеш ли средния, я се върнеш, я не. Ако тръгнеш по третия, прости се с живота си!”.

Както обикновено се случва в приказките, по третия път тръгнал най-малкият брат. Срещнал змей и змеица, гарван и кон-вихрогон. Много добрини сторил, с много опасности се преборил. Накрая стигнал до прекрасната царкиня, която се влюбила в него, дала му от „живата” вода и му подарила вълшебен пръстен. Най-големият брат успял с измама да му отнеме и водата, и пръстена. Изоставил го на опасно място, убеден, че никога няма да го види повече. Върнал се измамникът у дома, старият цар се излекувал и изпълнил обещанието си – отстъпил му престола. Но всички митични същества, на които най-малкият брат помогнал по пътя си, на свой ред го подкрепили в изпитанията. Благородният младеж се завърнал на приказния си кон-вихрогон, а брат му се разкаял за постъпката си и му поискал прошка. Така добрият момък станал цар, оженил се за владетелката на „живата” вода и заживели честито.