Герасим Дишлиев - един български мим в Авиньон

Има хора, родени под щастлива звезда. Младият български мим Герасим Дишлиев е със сигурност от тях. Добра орисница навярно е бдяла над люлката на малкото момче от Свиленград. Как иначе да си обясним уникалния шанс, който спохожда по-късно студента по физика Дишлиев, влюбил се в пантомимния театър още от първото видяно представление в София и станал впоследствие „дясна ръка” на великия мим Марсел Марсо в основаното от него театрално училище в Париж.

Разбира се, много упоритост, дързост и талант са били още нужни на Геро, както го наричат приятелите, за да „проработи” късметът му. Дългия и труден път от единия до другия край на Европа, от родния Свиленград, досами българо-турската граница, до театралните сцени на Франция, Геро пресъздава с малко тъжен хумор в своя спектакъл „Монолог с куфар”. Той е игран на прочутия театрален фестивал в Авиньон през 2010 г. и отново през 2012-а. Спектакъл, който споменава тази година и авторитетният вестник „Льо монд”.

„Фестивалът в Авиньон е огромен букет от театрални спектакли” казва Геро

Срещата ни с френския актьор от български произход стана случайно на площада пред Папския дворец в Авиньон, където може би стотици млади и дръзки театрали рекламират спектаклите си лично, кой с брошурка, кой с кратък скеч. В това разноезично море от актьори вниманието ни привлече малък български трибагреник, забучен на върха на пирамида от куфари, които Геро бе закрепил на гърба си. През 2010 г. Герасим Дишлиев наема зала за своя спектакъл в Авиньон с финансовата подкрепа на общината в родния Свиленград. Представлението жъне успех и приходите му позволяват да участва повторно през лятото на 2012-а.

А изживяването в Авиньон е уникално като творческа атмосфера и възможности за зареждане с нови идеи и самочувствие. Само извън официалната програма там се показват всяка година над 1000 спектакъла. Каталогът на фестивала, дебел като телефонния указател, си е истинска главоблъсканица за посетителите, изправени пред трудния избор кое от интересните и предизвикателни представления да гледат и кое да пропуснат.

© Снимка: Мария Димитрова

По време на фестивала в Авиньон целият град е сцена

Любопитно е да се види как сутрин в 10 часа кафенетата са пълни с хора, които си пият кафето с огромния каталог в ръка – разказва Герасим. – Всеки задрасква с кръстче часовете на избраните спектакли. Пресмята разстоянието между две театрални зали, преценявайки дали ще има време да се придвижи между две представления. Голямо удоволствие е да наблюдаваш това и да успееш да се впишеш в тяхната програма. Авиньонският фестивал е огромен букет от представления и мен лично той ме зарежда с много енергия. Този заряд ми даваше сили да обикалям из улиците и да каня публиката на моя спектакъл. Принципът на фестивала е такъв – успяваш да си наемеш зала и след това всичко, което ще допринесе за успеха на пиесата, е твоя отговорност – да намериш публиката си, да я вкараш в залата. Там голяма част от спектаклите в началото са световно неизвестни. И затова трябва да си на улицата, да те видят и да ти повярват. Аз конкретно прекарвах най-малко по 5 часа на улицата, за да кажа на публиката, че съм там и да я поканя на „най-добрия спектакъл”. Това е призивът, който отправяше всеки един от нас, както в доброто старо време на уличния театър.

Герасим Дишлиев – „Монолог с куфар” е „автобиографична измислица”

За Герасим Авиньон е вече важен етап от кариерата. Представлението си „Монолог с куфар” окачествява като „автобиографична измислица”, която с експресивния език на пантомимата разказва перипетиите по пътищата на Европа на млад български актьор, дръзнал преди 20 години да се яви на кастинг при великия маг Марсо. Перипетии и преживелици, характерни за цяло едно поколение младежи от Източна Европа, които видяха Берлинската стена да се срутва пред очите им и светът да се отваря за тях. Хиляди, а може би и милиони потеглиха към всички краища на света, носейки в сърцето си по една мечта. Днес те живеят в два доста различни свята – този, откъдето са тръгнали и този, в който са стигнали, разкъсвани от невъзможното желание да са едновременно и на двете, станали им вече скъпи места. Вътрешната раздвоеност и своеобразната драма на това поколение преселници е посланието на спектакъла „Монолог с куфар”. То хваща зрителя за сърцето и дава хляб за размисъл дълго време, след като завесата падне и аплодисментите възнаградят таланта и всеотдайността на Геро. В книгата за впечатления някои от тях си пожелават актьорът да ги отнесе в куфарите си, когато отново заскита из Европа.

След завършване на театралната академия в България, Герасим Дишлиев тръгва преди 20 години за Париж с дръзката мечта да „пие вода направо от извора”, да се усъвършенства при своя идол – Марсел Марсо. Майка му, преподавателка по френски език, изнамира отнякъде адреса на школата на големия майстор в Париж и Геро потегля с автобус към заветния град, воден от страстта си към магията на големия мим. Става един от най-добрите ученици на Марсо и не след дълго е негов пръв асистент в школата до закриването й през 2005 г. Заживява в артистичния кипеж на френската столица, омъжва се за французойка, създава поколение. Заедно с режисьора Константинo Раймонди има вече своя трупа и седем спектакъла зад гърба си.

Но част от душата и сърцето на Геро остават там, в далечния и скъп Свиленград, при неговите близки и приятели. Мъчи го една особена носталгия.

Това е чувството, което те гложди, че не знаеш как се чувстват в този момент майка ти, сестра ти, приятелите ти там някъде, в случая на 2750 км на югоизток. Мъчи те едно болезнено усещане за отсъствие. Има разбира се, възможности за контакт – телефони, Интернет, Скайп, които те залъгват, че си на две крачки от любимите хора. Знаеш, че в момента близките ти са там на морето или в планината, че утре ще бъдат в любимата ти планинска местност Беглика, в другиден ще отидат да косят ливадата, на третия ден ще ходят на гроздобер, някой от племенниците ми ще си ожули коляното в игра и аз няма да съм там да съпреживеем всичко това заедно. Тази носталгия съпътства много хора от нашето поколение, пръснати по цял свят, които винаги гледат с едно око другаде. Към любимо място, където не можеш да се върнеш ей сега, защото ти се иска точно в този момент да си там, при твоите близки и приятели.

Герасим Дишлиев е убеден европеец, който вярва, че всеки трябва да помни и да черпи сили от корените си, че културното разнообразие е сред най-големите ценности на Европа днес и утре. Може би затова малкото думи в „Монолог с куфар” са на български език, музикалният фон също е вдъхновен от красивата ни народна музика. А и гозбите на трапезата му, когато кани приятели в Париж, са все български. Защото Геро е и ненадминат кулинар.

Кой е най-яркият спомен, който творческото съжителство с великия Марсо оставя в съзнанието на българския мим?

Трудно е да се отдели един от хилядите съпреживени безценни мигове. В съзнанието на Геро изникват първо ръцете на мима, характерната походка, погледът му. И още нещо... Неговият любим жест да покаже с дясната си ръка как лети пеперуда. За мен този жест има дълбока символика, защото един ден Марсо ми разказа какво го е породило. Когато бил юноша, някъде в края на 30-те години гледал филм за Първата световна война. От двете страни на фронта французи и германци се дебнат взаимно, окопани в траншеите. И точно когато един от тях се прицелва в неприятеля, на върха на пушката му каца пеперуда. Войникът неволно посяга да я хване и в този миг е поразен от вражески куршум. Когато си чул тази история, разказана ти от Марсо, любимият му жест на пеперуда в полет се изпълва за теб с голяма символика за свободата, към която се стремиш и невъзможността да я постигнеш, за глупостта на войната...

Герасим Дишлиев е намислил през 2013 г. със своя спектакъл „Монолог с куфар” да извърви обратния път от Париж до родния Свиленград, 20 години по-късно. Този път обаче няма да пътува с автобус, а с велосипед. Защото и светът, и аз, сме станали по-екологични, казва той. Смята да спира на всеки 80 км по пътя си и да дава представление, което да бъде също повод за обсъждане с местната общност на проблеми като миграцията днес, екологията, общия ни европейски дом и въобще „какво носим в куфарите си”, когато пътуваме по света. Но дотогава има цяла година и ще можем да говорим за този проект на мима, когато той добие по-конкретни измерения.