Началото на XIX век. Малък параклис на хълма до село Гела в Родопите. Случаен пътник плахо отваря вратата на сумрачната постройка, където в централната част пред олтара съзира икона. Такава не е виждал в никой друг храм – икона на светец, който държи в ръцете си китара...

Рядко се случва да попаднем на заглавия от англоезични автори, пишещи за България. Едно от тях – „Залезът на лирата” /The Descent of the Lyre/ се появи на британския книжен пазар в края на август. А на 11 декември излезе в САЩ. Романът – исторически по жанр, ни отвежда във Виена и Париж, в България, която все още е под ятагана на османското потисничество, и ни разказва как в българските земи се появява една китара – инструмент, нетипичен за тях по онова време. На фона на насилието в размирните времена на османското иго, когато хората не разполагат дори с живота си, един човек, който е обладан от желание за отмъщение и чиито ръце са потънали в кръв, е преобразен от музиката на непознат китарист, пътуващ за Константинопол.

Авторът на този неочакван том – младият британски писател и университетски преподавател по творческо писане Уил Бъкингам, пътува из България в опит да придаде автентичност на творбата си. Седем години след първото му идване тук, след продължително изучаване на българската история, фолклор и музика, романът му, в който легендата за митичния Орфей намира съвременна интерпретация, е на вниманието на читателите. Уил Бъкингам години наред живее с идеята да напише роман за историята на китарата. Защо именно атмосферата на България от началото на XIX век привлича автора?

Идеята за този роман се роди бавно. Интересувам се от музика, аз самият съм музикант и легендата за Орфей ме интригува отдавна. При първото ми идване в България през 2005 г. по време на лятната ми ваканция прекарах две седмици в Родопите и посетих село Гела. Избрах Родопите, защото в сравнение с курортите по Черноморието планината ме привлече с интригуващата си митология, с легендите си, историята си и със спокойствието, което цари там. Беше невероятно. Почувствах, че това е място, в което мога да развия стойностни истории. След това имах късмета да дойда пак през 2006 г. на конференция в София и именно по време на второто ми посещение осъзнах, че България е точното място, в което искам да разположа действието на романа си.

За да усети атмосферата на страната и да улесни общуването си с местните хора, Уил започва да учи български език и напредва дотолкова, че при следващото си, трето пътуване, обикаля България съвсем сам. Единственият му спътник е класическата китара. Обикаля местата в Родопите, свързани с легендата за Орфей: село Гела, считано за родно място на митичния певец, пещерата Дяволското гърло, в която според легендата Орфей слиза в подземното царство, за да отведе любимата си Евридика, тракийското светилище при село Татул.

Имах късмета да получа стипендия от Съвета по изкуствата на Англия. Това ми даде възможност и достатъчно време да се потопя в атмосферата – казва писателят. – Пътувах с влак през Париж, Виена и Румъния, отчасти защото моят главен герой Иван Гелски прави същото пътуване в книгата. След това прекарах известно време в София, където отделих време да подобря българския си, който, трябва да си призная, вече почти съм забравил. Изключително трудно е да учиш езика в Англия, освен ако не живееш в Лондон. Около една година учих сам, след това имах късмет да попадна на един български студент, който ми преподаваше и ми помогна да напредна в разговорния език. После учих няколко седмици в София интензивно с помощта на приятел и напреднах дотолкова, че да мога сам да се оправям при пътуванията ми в страната и да си поръчам питие в местната кръчма.

В романа сe срещат места, които рядко описват дори съвременните български писатели – читателят върви по пътеките между Триград, село Гела, Широка лъка и близкото село Върбово на отсрещния хълм, в което в момента живеят едва четирима души. Чуват се отчетливо писъка на гайдите и тишината на усамотения планински параклис.

По време на проучването, което прави за романа си, Уил често спира на раздумка с дружелюбните стари баби, с които успява да се сприятели. На помощ му идват запасът от български думи, но и голямото му любопитство и нюх към детайла:

Направих сериозно проучване за историята на китарата за тази част от книгата, която се развива в Париж, както и на българската история. Учудващо е колко малко източници за българската история могат да се открият на английски. Прочетох всичко, до което успях да се добера, включително една невероятна книга от американския музиколог Тим Райс, която ми помогна да задълбоча разбирането си за взаимовръзките между музиката, културата и фолклора на България. Гледах българските филми „Време разделно” и „Козият рог”. Също така четох български писатели, преведени на английски, публикувани от британския издател Филип Алън през 80-те години на XX век. Мисля, че е доста трудно да се пише от позицията на външен наблюдател за миналото на дадена страна и при условие, че човек не говори добре езика. Това е деликатна задача. В България силно усещах, че историята е до голяма степен жив организъм. Цялата тема за османското иго и съпротивата към него е много важна. Така че в един момент се почувствах притеснен от задачата, която си бях поставил.

Oфициалното представяне на „Залезът на лирата” беше в град Лестър, където в момента Уил живее и преподава. Засега романът може да се чете единствено в оригинал, на английски.

В момента няколко мои български приятели четат книгата и аз с напрежение очаквам да чуя присъдата им – споделя Уил Бъкингам. – Докато пишех, имах предвид две групи читaтели. Едните са тези във Великобритания и САЩ, а другите са силно свързани с България. Голямото ми желание е романът да бъде преведен на български и да видя реакцията на вашите читатели. Много ще се радвам, ако те го харесат.

Снимки: личен архив