Сред знаковите системи, с които боравим, езикът на цветовете със сигурност е сред най-древните и най-устойчивите. Многообразието от багри, поднeсени от заобикалящия ни свят, се обединяват съвсем естествено около шестте ивици на дъгата – червена, оранжева, жълта, зелена, синя и виолетова. В своето историческо развитие човечеството е обгърнало всяка от тях с определено значение. Най-често то е свързано с качествата на растения, вещества и предмети, с които съзнанието асоциира.

Научното обяснение за възприемането на цветовете включва значителна доза субективизъм. Независимо от това думите червено, бяло, зелено и черно извикват еднакви асоциации у хора с различна национална и културна принадлежност. Може би защото навсякъде по света огънят гори в червено, оранжево и в основата си е жълт. Небето е синьо, а дърветата носят зелените си облекла – символ на вечно възраждащия се живот.

Много може да се говори за семантиката на цветовете, както и за общите им смислови значения в различни култури и религии. В старинните традиции на много народи по света червеното заема специално място – то предпазва, увеличава мъжката сила, а жените дарява с плодовитост. Цветът на кръвта, на ритуалното вино и на огъня обагря сватбеното було и в българската традиционна сватба. Наричали го „превез”, „чумбер”, „покривало”. За да премине безопасно границата от моминството към тайнството на брака, младата жена трябвало да бъде обгърната от надеждна защита. Според обичая, булката носела покривалото до четиридесетия ден след сватбата, а свалянето му се извършвало с определен ритуал. В червено били извезани и кърпите, с които покривали ръцете на младоженката. Както и чорапите на краката й. Считало се, че нито една част от тялото не трябва да се вижда, дори не трябва да стъпва на гола земя. Затова при посрещането в дома на младоженеца пътят на младите преминавал по бяло платно – ново, изтъкано специално за случая. В някои райони на страната ни вместо бяло платно слагали черга с мартеница или просто червен конец. Булката стъпвала по конеца, а след нея стъпвал мъжът и навивал нишката на кълбо. След време, когато се раждала първата рожба на младото семейство, невестата изплитала повои за бебето от същия конец, белязал пътя до новия й дом.

Символ на чистота, невинност и неопетненост, в българския фолклор бялото означава също радост, възвишеност, красота. „Бела съм, бела, юначе, цела съм света огрела” – така говори девойката в една от най-известните народни песни. Разбира се, става дума за онази вътрешна чистота, която има силата да променя, да води към светлина и радост. За народа ни бялото лице означава красиво лице. Бяла е ризата на юнака, Белият вятър наричат топлия Южняк. Бяла е невестинската премяна, бял е конят, на който булката пристига в новия си дом. С белия цвят е свързан и погребалният ритуал в много древни традиции, сред които и нашата. В този диаметрално противоположен етап от битието, бялото също има значение на чистота. Символизира и връзката с отвъдното – според народните вярвания „на оня свят” праведниците и ангелите носят бели одежди.

Докосването до зеленината на някои растителни видове носи здраве и дълголетие, гласи народната вяра. Венци от цветя, здравец, бръшлян, украсявали главите на младите момичета. В косите на булката също слагали цветя. Те символизирали последния й момински венец. В някои краища на България дори изплитали за нея коронка от босилек. Вплетен в бродериите върху дрехите, както и в тъканите черги, зеленият цвят има същото значение. Ето и едно от популярните обяснения в любов някога – ако момък искал да признае чувствата си пред някоя девойка, трябвало да я удари със зелено стръкче.

Колкото по-пъстър и по-богат е празничният венец, толкова по-голяма е силата, която ще предаде на хората. В старинната българска сватба венците увивали млади момичета или кумата, но те били атрибут на момковия род. Най-големите слагали на вратата на младоженеца и момичето. А в този, който бил предназначен за младата булка, вплитали златни парички и пръстен. Момите, които изработвали венците, пеели през цялото време. Украсявали ги с пуканки, шипки, варакосани нишки.

От шарени пò-шарени били и моминските коланчета, герданите на булката, празничните премени. Основните багри във венците, независимо от повода, по който се правят, били червено, бяло и зелено. А в сватбения ритуал – и златно. Тези четири цвята са неотменима част от невербалния език на празничното, но не само в нашата традиция. Откриваме ги в старинни фолклорни и религиозни обичаи по цял свят, съхранени и в съвременността.