Високите пламъци на огъня, звукът на църковната камбана, силните викове на селския глашатай, обикновена кърпа или китка цвете… Едва ли си даваме сметка, че именно това са предшествениците на съвременните средства за информация, без които животът ни днес изглежда невъзможен. Разбира се, можем да изброим още много и различни способи, прилагани в някогашната система за предаване на съобщения. Сред тях не бива да пропускаме и някои форми на традиционното народно творчество.

Един от най-сигурните сигнали за опасност, известни по цял свят, са огньовете. Използвали ги и нашите прадеди. Запалени на високите места в селищата или в близост до тях, те сигнализирали за приближаваща опасност. По време на османското владичество това бил понякога единственият начин хората да предупредят своите близки от съседните махали. Давали им време да скрият децата и жените на безопасно място. Добре въоръжените се подготвяли за отбрана, другите – за отстъпление.

В обикновения селски живот най-често използвали провиквания. Пастирите, с помощта на естествената акустика в полето или планината, отдалече съобщавали за завръщането на стадата от паша. А сутрин рано извисявали глас, приканвайки стопаните да изведат животните от кошарите. Понякога за сигнализация служели майсторски изсвирвания с уста – характерни звуци, по които младите мъже били разпознавани от разстояние. Много от овчарите били и изкусни свирачи. В тяхна своеобразна идентификация се превръщал не само звукът на традиционните инструменти, но и стиловите особености на музиката, която изпълнявали.

Колкото до провикванията като средство за информация и далечна комуникация, трябва да отбележим, че те се радвали на огромно разнообразие. В традицията на всеки регион имало специални провиквания за раждане, за сватба, за всички големи родови празненства. Имало и за смърт. Тъжните новини съобщавали и с биенето на църковната камбана – обичай, практикуван и до днес сред вярващите християни. В отделни селища са записани и различни по брой иззвънявания на камбаната в зависимост от пола на починалия. Един удар за починал мъж, два последователни – за жена, три – за деца. Църковната или общинската камбана, както и изстрели, използвали също при различни бедствия.

След Освобождението на България през 1878 г. и формирането на общините, се появила и длъжността глашатай. Изпълнявали я разсилните (куриери и прислужници в кметството) или пъдарите. И преди, и след Освобождението, на някои места подобна функция изпълнявали кехаите – селските овчари. На тях поверявали всички важни съобщения. Когато общината имала да съобщава нещо на селяните, глашатаят обикалял с барабанче селото. Той спирал на определени места, с барабана и с гласа си привличал вниманието на хората. Изчаквал да се съберат достатъчно представители на общността и съобщавал или прочитал известията за събиране на данъци, за събрания и т.н. Според архивите, дълги години това били единствените съобщения за общински избори. „Внимание, внимание! Утре ще се избира кмет на селото!” – викал глашатаят. На следващия ден представяли кандидатите и с най-обикновено пряко гласуване го избирали. „Искате ли го този кмет? Или този?”. Събралият най-много гласове служел по една година, а всяко семейство било длъжно да му плати с една крина жито. И толкова! „Заплатата” си кметът събирал отново с помощта на кехаята. Двамата обикаляли с каруца, а гласовитият мъж съобщавал за какво са тръгнали из селото.

Пощенските съобщения по нашите земи са познати от началото на ХVІІ век. По онова време страната ни е част от Османската империя. Според историците, изучаващи началото на пощенските услуги, „организацията на турските пощи била слаба, несигурна, с ограничена мрежа и не била в състояние да задоволява нуждите на търговията, занаятчийството, населението и особено нуждите на други държави”. В спомените на Петър Матеев, бивш служител в турските пощи през 70-те години на XIX век, четем: „Пристигналите писма в един конак се изсипваха в панери и всеки, който очакваше писмо, сам си го издирваше в панера. Раздавателна служба не съществуваше даже в Цариград. Надписите на писмата задължително биваха написвани на турски език”. С други думи, пощенските услуги били достъпни единствено за тези, които можели да пишат на турски. Или да платят на някого, за да го направи вместо тях. Ето защо българите най-често използвали добре познати и изпитани средства. С нарастването на броя на грамотните хора новините – лични и обществени, започват да се предават писмено. Най-често вестите между отделни селища се предавали от специално избрани хора. Наричали ги „вестници” (от думата „вест”), вестители. Широко разпространена била и турската дума „хаберджия”. Както и „татари”, защото представителите на тази народност били най-добрите разносвачи. На кон или пеша се пренасяли писма. Подателите обикновено ги придружавали с някакъв предмет със символично значение, с което получателят бил добре запознат. Този древен обичай се споменава от летописците още от времето на Второто българско царство.

Интересен е фактът, че през 1879-а – година след Освобождението, пощенските станции у нас били едва 41. За сравнение, днес те са около 3000. По време на Руско-турската война от 1877-1878 г. освободителните за България бойни действия довели и до промени в съобщенията. Отстъпвайки, османските войски опожарявали много от пощенските и телеграфни станции, а специализираните служители напускали България. Руските военни възстановяват телеграфните линии, на места построяват нови. Някои от пощенските служители остават у нас години след това, за да обучат свои заместници и да подпомогнат създаването на българските пощенски и телеграфни съобщения.

За народния творец писмото като носител на някаква вест, както и писмеността, винаги са били обгърнати с ореола на най-високи ценности. Те дават знание, мъдрост, съобщават добри и лоши новини, които понякога сам Господ изпраща. В народните песни писмото „пише, говори”. Много са поетичните разкази за бели гълъби или „пиле соколово”, които носят на крилете си вестта за любовта на двама млади, за нечия „смърт юнашка”. Много от песните, пресъздаващи исторически събития, започват с думите: „Какъв е спомен станало…”.

Независимо от всички изброени средства за съобщения през вековете, народната песен продължавала да има значение на надежден способ за съхраняване и предаване на информация. Пътуващи певци обикаляли села и градове, търсейки изява по панаири, търговски сборища и пр. Те изпълнявали речитативи, с които разказвали за чутовни битки, безстрашни хайдути, справедливи управници и ненавистни тирани. У нас, както и в много страни на Балканите, съществувала и традицията на т.нар. слепи певци. Те били професионални епически певци, които изкарвали прехраната си, обикаляйки по църковни и селски панаири. Били обикновено слепи по рождение, обучавали се в специални сдружения към манастири и пр. У нас най-известна е традицията на Добърската школа на слепите гъдулари от село Добърско, разположено близо до Рилския манастир.