Млад, див, госпòдски, еньовденски, нестинарски… Много са имената на огъня във фолклора ни, много са и превъплъщенията му в нашите обреди. Но значението му винаги е едно и също – да пречисти и да дари светлина.

Огънят има магическа сила – предпазва от болести и зли духове, пропъжда ги надалече, предпазва от градушка. С въглени, свещ или горящи главни се извършва освещаване на дома, на дрехи и предмети. Осигуряването на дървата за огъня е задължение на мъжа. Събирането на съчки за разпалването – на децата и жените. Според поверието огънят в една къща никога не бива да угасва. В противен случай нищо добро не очаква хората, които живеят в нея. Поддържането на този постоянен процес е поверен на стопанката на дома. Всяка вечер тя грижливо покрива въглените с пепел от огнището, за да може да разпали новия огън в ранната утрин на следващия ден. Запалването на първия огън в нов дом винаги е придружено от специален ритуал. Извършва го най-възрастната жена, като едновременно с това нарича за здраве и много деца, за плодородие и сговор.

Огънят е особено важен елемент в някои лечебни практики, свързани с леене на куршум, гасене на въглен при баене. До главата на родилката някога оставяли запален огън, който поддържали до 40-я ден – срока, за който се вярва, че младата жена и детето й са изложени на опасност от посегателства на невидими вредоносни сили. Отново през този период родилката изнасяла със себе си горящи въглени, ако се налагало да излезе извън дома след залез слънце – т.е. след като е изгаснал „небесният огън”. През огнено пречистване символично преминавали и дрехите на малкото дете, случайно забравени под нощното небе. Съществуват и редица обичаи, при които хората прескачат огньове с вярата, че това носи здраве. Обредните селски огньове са широко разпространени през мартенските празници. Още на 1 март – деня на Баба Марта, изгаряли всички стари и непотребни вещи. През март са и празниците Младенци (11 март) и Благовещение (25 март), когато с огън се гонят символично змии, гущери, вредни насекоми. Тези неприятели на къщата и полския труд пропъждали и на Еремия (1 май). В навечерието на празника, веднага след залез слънце, невести, моми и деца обикаляли къщата и двора. Както и на Благовец, те произнасяли заклинателни формули. При това – произвеждали силен шум с помощта на маши, ръжен и пр. железни предмети, също преминали през огън. На много места палели огньове и ги прескачали.

Пролетните огньове също предпазват, пречистват и подготвят за плодородието през лятото и есента. Най-известният огнен обичай по това време на годината е Заговезни. В някои краища на страната вдигали високо горящ кош, катранен мех. Другаде въртели в кръг òратник – пръчка, разцепена в единия край. Там слагали слама, която запалвали. Пламъците, които хвърлят в нощната тъма всички тези горящи предмети, напомнят за слънцето и представляват своеобразна „слънчева магия” – почит към обожествяваното небесно светило и начин за усилване на неговата мощ.

Обредни огньове има още на Еньовден, на празника на Св. Св. Константин и Елена в Странджанско. Особена сила има огънят, който гори в огнището на Бъдни вечер. Дори пепелта от него е лековита.

Наред с почитанието към огъня като съзидателна сила, народът ни е практикувал обичаи, предназначени за предпазване от разрушителната сила на природната стихия. През лятото – на Павльовден, Илинден и през т.нар. Горещници се извършвали ритуали за защита от пожар. На тези дни съществуват и редица забрани за определени трудови дейности, включително и за палене на огън.

Веднъж годишно във всяко селище се извършвал обичаят „захващане на нов огън”. Наричан е още див, жив, господьов или дървен огън. Първите български етнографи са описали тази практика в много райони на страната. На някои места ритуалните действия се извършвали от двама братя близнаци, или от най-малкия и най-големия брат в семейството, но задължително с живи родители. Според поверието огънят сам пада от небето на третия ден от Горещниците (17 юли). Затова „захващането” се прави на този ден. Тогава почиствали всички огнища в селището. Новия огън добивали чрез триенето на вретеновидно парче лесково дърво, поставено върху две липови пръчки. Лесковия къс увивали с въже. Всеки от мъжете държал единия край. Часове наред въртели вретеното в различни посоки, докато се появят първите искри. За разпалване използвали прахан – специално обработена дървесна гъба. След това всяка домакиня отнасяла при пълно мълчание разпалени въглени до дома си. Този обичай се изпълнявал и при появата на епидемия по хората или животните.