Осеновлашкият манастир „Света Богородица”, познат още като „Седемте престола“, e разположен на 86 км от София, близо до Искърския пролом, в подножието на Стара планина. Обителта е на 5 км южно от гара Елисейна, по горното течение на река Габровница, приток на р. Искър. Този манастир бил най-отдалеченият и труднодостъпен в Софийското светогорие. Около възникването му витаят много предания и легенди. Според една от тях обителта основал българският цар Петър /927-969 г./ Друга легенда разказва, че през XI в., по времето на Петър Делян, брат му княз Георги изградил манастира. След неуспешния край на въстанието против византийското владичество през 1040 г. начело с Петър Делян, Георги се замонашил под името Гаврил и станал първият игумен тук. Едва ли тези легенди могат да се свържат с реално станали исторически събития. Сигурно е обаче, че обителта е основана по време на Второто българско царство в близост до стара крепост.

Когато дошли османците, манастирът бил силно засегнат и за известно време е изоставен от монасите. После отново е възстановен. Исторически данни свидетелстват, че той е съществувал и в началото на XVI в. Осеновлашкият манастир е опожарен и разграбен и през ХVІІІ в. През 1815 г. е върнат към живот от двама братя свещеници – Тодор и Марко от Тетевен и с помощта на майстор Стоян от Троян. Манастирската църква „Рождество Богородично” е ниска, покрита с плочи, с купол, осветен от осем малки прозорчета. Четириъгълните пространства в купола между раменете на основния кръст са обградени със стени и са разделени на седем престола, параклиса, във всеки от които може да се провежда служба. Този вид пространствено оформяне на храм прави църквата много оригинална. Под купола е поставен голям дървен полилей, наречен „Хоро”, състоящ се от петнайсет разкошно резбовани части. Той е уникален културен паметник, изработен от майстори резбари от с. Осеновлаг.

Манастирът не се радвал дълго на спокойствие, защото в началото на XIX в. е нападнат и опустошен от кърджалиите. Сградите му били сринати, а имотите му станали собственост на мюсюлманска фамилия. С помощта на врачанина Димитраки Хаджитошев и митрополит Доситея през 1824 г. започва ново възстановяване на манастира. Те откупили земите му, а настаненият тук монах Паисий от Ловеч изградил жилищна сграда. В Осеновлашкия манастир са запазени големи икони, рисувани от майстора-художник Стоян от Троянската школа. В църквата особен интерес представляват иконите „Св. Богородица с пророците”, „Христос Велик архиерей с апостолите” и „Йоан Предтеча”. Днес сградите на манастира са реставрирани, възпроизвеждайки неговия възрожденски облик.

Над входната врата на манастирския храм стои ктиторски надпис, от който научаваме, че през 1868 г. е изрисуван куполът му. Осеновлашкият манастир има и библиотека, която съдържа много старопечатни книги. В манастира са намирали закрила Софроний Врачански и Васил Левски.

В навечерието на храмовия празник на Осеновлашкия манастир - Рождество Богородично (8 септември), след залез слънце тук прииждали много вярващи болни хора със запалени фенери в ръце. Събирали се на среднощно бдение и бързали да напуснат храма преди изгрева, за да оставят зад себе си болестта и нещастието. Обичаят е предаден изключително вълнуващо чрез съдбата на болното момченце Монката, в разказа на Елин Пелин „Спасова могила”.

Мълвата разказва, че един турчин, вероятно привлечен от разказваните истории за съкровища, заровени тук, разграбил и опожарил манастира. Разбойниците убили стария монах, който от години биел манастирското клепало. Хората продължавали да виждат монаха, който всяка неделна утрин биел клепалото, чийто звън отеквал по близките урви. Поразен от образа на монаха от легендата, през 1899 г. Иван Вазов написал баладата „Клепалото бие” в която отразил влиянието на това предание върху селската душа. Прочутото клепало в малката камбанария и металните двери, които стояли едно време пред църквата, били направени от вратите на старата крепост над манастира, по поръчка на епископ Софроний Врачански, намерил убежище в обителта през 1799 г.

Осеновлашкият манастир поразява с изключителната природа наоколо, а мястото излъчва невероятен покой. В манастирския комплекс има стара църква, камбанария, триетажна битова сграда до самата скала под римската крепост и друга двуетажна сграда в близост, с монашески килии и магерница. Църквата „Рождество на Св. Богородица” е обградена от градина и лозница, обвиваща предверието. Сред забележителностите на обителта е гробът на писателя Змей Горянин който, съсипан от комунистическите затвори, пожелал да остане тук завинаги. Днес обителта е действаща, но в нея не живеят монаси. Манастирът „Седемте престола” е паметник на културата. Той е много добре поддържан и е прекрасно място за излет. Разполага с 50 легла, паркинг и столова и е достъпен за автомобили по тесен асфалтиран път от гара Елисейна в Искърското дефиле.

Снимки: архив