Някога кладенците били единствените източници за водоснабдяване. В зависимост от природните дадености, у нас изграждали различни съоръжения за добиване на безценната течност. Много от тях се използват и до днес, особено в по-отдалечените планински райони.

Според народните представи кладенецът е своеобразен път към отвъдния свят. В поредното издание на Фолкстудио ще научите още за неговото практическо приложение и мястото му в митологията.

До края на ХІХ век твърде често вода за пиене и за домашни нужди е била черпена направо от реките... – пише големият наш етнограф проф. Христо Вакарелски. Според него тази практика съществувала най-вече в планинските села, „гдето реките са с чиста вода”. Ако до селището бликал обикновен извор, хората наливали животворната течност в глинени, дървени или метални съдове. За да запазят извора чист, слагали отгоре дъсчени или каменни покриви. В повечето случаи подреждали камъни в кръг или правели зид, а отгоре слагали голям, кух дънер. Подобен кладенец в Североизточна България се нарича стỳбел или стỳблица, а в останалите райони на страната – кладенец. От тези съоръжения водата може да се гребе направо с ръка или с подходящ съд, най-често дървено ведро или метална кофа. В равнинните части изкопавали дълбоки кладенци. В Североизточна България те достигат до 20, а в отделни случаи дори и до 100 метра дълбочина. По правило кладенците били на открито, в двора или в общинските земи. В Котел, едно от средищата на българското Възраждане, и до днес е запазен кладенец, направен на закрито. Намира се в едно от помещенията на Кьорпеевата къща – уникален архитектурен паметник.

© Снимка: Албена Безовска

Кладенецът на закрито в Кьорпеевата къща

И днес в много селски дворове у нас може да се видят стари или нови кладенци. На някои места наричат съоръжението бунар, геран и пр. Повечето са снабдени с електрически помпи и се използват главно за поливане на неголеми площи. Разбира се, в миналото се използвали приспособления за ръчно спускане и изваждане на ведрото. Едно от тези приспособления се нарича кобилица или геранило. Приложимо е при дълбочина около 6-7 метра. Представлява лост от голямо и здраво стъбло, прикрепено към вертикална подпора. Към едната част (по-късата) се поставят тежести. Върхът на по-дългата се ориентира точно над центъра на кладенеца. Към това рамо се прикачва въже, чиято дължина отговаря на дълбочината, от която ще се добива вода. При празен съд, тежестта повдига геранилото. А когато е пълен, необходимо е малко усилие, за да бъде издигнат на подходяща височина.

Широко приложение има и макарата, на която се навива въжето. Когато нивото на подпочвената вода е на голяма дълбочина, някога използвали т. нар. „врътки”, които задвижвали с човешка сила, с волски или конски впряг. „Врътките” представлявали дървени кръгове, вертикално закрепени близо до кладенеца. Този по-сложен механизъм увеличавал многократно дължината на въжето, както и количеството на водата. Важна роля в равнините имали и т. нар. „дулапи” – дървени колела, сковани от дъски, частично потопени във водата. На всяка от осите на дулапа имало дървени кофички, които една по една се пълнели с вода. Достигайки до най-високата точка на колелото, те се обръщали от собствената си тежест, а водата се изливала в голямо корито.

От края на ХІХ и началото на ХХ век механизмите, с които добивали вода, постоянно се усъвършенствали. Някои от по-примитивните способи останали в миналото. Но легендите и обичаите, свързани със сакралното значение на кладенеца, и до днес привличат вниманието на изследователите. Свалянето на булото, т. нар. „отбулване” е един от сватбените ритуали, изпълняван непременно до кладенец. На сутринта след първата брачна нощ кумът (на някои места деверът или зълвата) отвеждали булката до далечен кладенец, разположен на високо, чисто място. С помощта на точилка или пръчка от плодно дърво кумът свалял булото от главата на невестата. След това тя обикаляла три пъти в кръг, разпръсквайки наоколо житни зърна. После наливала вода – за първи път в новото си социално положение. Считало се, че така младата жена се приобщава към новото си семейство, показвайки почит към предците и покровителите на рода. С култа към мъртвите са свързани и някои практики около големи християнски празници – Спасовден, св. Троица, Задушница. В ранна утрин на тези празници жените отивали до някой кладенец. Покривали главите си с платно и се надвесвали над водата. Вярвали, че точно когато изгрява слънцето ще видят силуетите на починалите им близки.

Според Димитър Маринов – един от първите български изследователи на народните обичаи и традиции, във всяко селище има десетки легенди, посветени на самодивите – митичните обитателки на кладенци и извори. Според народната вяра, те излизали след залез слънце. Затова било забранено да се ходи за вода по това време. Иначе самодивите ще „устрелят” човека (ще му изпратят лоша болест) и той ще се разболее и ще умре. Вярва се още, че в кладенците живеят стопаните. Според поверията, това са душите на жертвените животни. При започване на строежа на кладенец или при освещаването му, някога колели мъжко агне или овен. В първата копка трябвало да изтече малко от кръвта на животното. В нея слагали и китка здравец, завързана с червен конец. Стопаните, или по-скоро техните духове, също се разхождат нощем и могат да навредят. Ако все пак човек трябвало да мине покрай кладенец в потайна доба, непременно носел със себе си билки, които предпазват от лошотии. Казват, че и звукът на кавала имал същата сила.

Илюстрация: Яна Михайлова