„Седнали ми скъпи гости на трапези шестореди…”

„Цена сложи вино по трапеза”, изп. МФГ от с. Баня

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

„Домакине, сипи вино”, изп. Сестри Бисерови

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Едно от най-древните достижения на човешката цивилизация е споделянето на храната. А също – поднасянето й с почит и благодарност. Мястото за хранене, което събирало цялото семейство, е свързано с най-старите паметници на материалната култура. Така е в традициите на всички народи по света.

В българската фолклорна практика простата дървена маса е неизменна част от покъщнината и на най-бедните фамилии. Наричат я софра, синия, паралия… Около нея сядали всички заедно. През зимните месеци – по няколко пъти на ден. А във времето на усилна полска работа – единствено вечер. Никой не започвал да се храни преди най-възрастният мъж в семейството да благослови хляба и да го разчупи. Дори в ежедневието ритуалът бил задължителен. Преди да започнат да се хранят, млади и стари се прекръствали. Същото правели и когато се вдигне масата. Дори когато през лятото и ранната есен се хранели под сянката на дърветата, близо до нивата или градината, нашите предшественици спазвали тези правила.

Според разбиранията за добро поведение, всички трябвало да изчакат, докато жените разтребят съдовете и останалата храна. След това ставали и премествали в близкия ъгъл на стаята дървената синия, а под нея слагали трикраките столчета. Само хлябът трябвало да остане на софрата. Поверието гласи, че ако остане без хляб, тя плаче. А този плач донася сиромашия в къщата.

Обикновено децата се хранели отделно от възрастните. В миналото това се отнасяло и за жените – особено по-младите. Тяхна била и задачата да приготвят всичко необходимо, както и да се грижат за поведението на малчуганите. Защото според народния „етикет”, грехота е човек да говори по време на хранене. Както и да се смее. А ако някой започне да пее, казват му: „Спри! Ще се ожениш (или омъжиш) за циганин!”. Разбира се, тази забрана не действа по време на повечето празници.

На Заговезни или на селските събори, на сватба, кръщене и принос (помен), софрата не се вдигала. Добрите домакини подготвяли достатъчно от всичко, за да посрещнат чакани и нечакани гости. Храната трябвало да стигне за всички. По време на тези гощавки било позволено да се напуска трапезата. И как иначе биха се нахранили многобройните роднини, сватове и побратими, дошли с целите си семейства. Всеки, който е привършил с празничните гозби, ставал от трапезата, за да седне следващият гост.

В българската традиция думата „трапеза” най-често се използва за празничните поводи, които събират много хора. В песните тя се нарича „честна трапеза”. А също и „позлатена”, „шестореда” и „седмопола”. „Седнал ми е боляр Пею със своите дванайсет сина на трапези позлатени…” – така разказва една бавна сватбарска песен, изпълнявана по време на празничните гощавки. В народните представи гостите седят на „столове позлатени”. Според Димитър Маринов, един от първите български етнографи, „тия трапези шестореди и седмополи, и позлатени, са били всякога тържествени. Т.е. били всякога царски и болярски трапези. Нашите царе, когато са давали пиршества, или нашите боляри, устроявали са такива шестореди и седмополи трапези”.

Ето и откъде идва наименованието „шестореди-седмополи”. Празничната трапеза в миналото представлявала шест продълговати дървени маси. В единия си край те бивали прикрепяни към елипсовидна софра, която оформяла „челото” на трапезата. На нея сядали домакинът, съпругата му и по-старите мъже от задругата. Останалите се подреждали по пол и възраст покрай дългите успоредни дъски. Неомъжените момичета, невестите и децата сядали на най-крайните места. Около тези шестореди трапези имало общо седем реда за сядане – пет между масите и два от външните им страни. Преди да поднесат храната, задължително постилали месали – вълнени, домашно тъкани платна, обагрени в различни цветове. Непременно поставяли и ръченик – наименованието означава „кърпа за ръцете”. Ръченикът бил дълъг 10-15 метра – с други думи достатъчен за всички, насядали около масите. „Без месал и ръченик трапеза не се слага” – пише още Димитър Маринов.

И до днес на много места в страната са запазени т.нар. „общи трапези”. На определени дни, обикновено когато се прави селският курбан, хората се събират на открито. Най-често мястото е около стара църква, манастир, под вековно дърво, служило за жертвоприношения в миналото. Тогава храната се поднася върху различни тъкани, направо на земята. Според редица местни обичаи, жертвената трапеза на Бъдни вечер също се подрежда на пода, върху пъстра покривка или черга. Не бива да пропускаме и факта, че преди столетия дори месалите за сватбените трапези, „шестореди и седмополи”, се простирали върху някоя поляна, определена за семейни тържества и свещенодействия.

Споделете

„Седнали ми скъпи гости на трапези шестореди…”

Още от категорията

Великденска работилница за писани яйца в Пазарджик

Български килими във Париж – културна дипломация в действие (СНИМКИ)

Традицията на давулджиите или кой буди мюсюлманите по време на Рамазан

Българско Национално Радио