Повече от три десетилетия Юлия Винер е измежду най-бляскавите певици на българския оперен театър. Всяко нейно изпълнение е образец на вокално майсторство и силно индивидуално пресъздаване на образи и характери от големия сопранов репертоар. Дебютът й е в Софийската опера, през ноември 1954 година, с партията на Леонора от „Трубадур”. Блестящо представяне и блестящ старт на един дълъг и славен път в оперното изкуство.

На един конкурс през 1951 година я чува големият наш композитор Веселин Стоянов и й обещава, че ако стане директор на Операта първата заповед ще е за нейното назначение. Действително, на 1 април 1953 година секретарката на Софийската опера й звъни, за да отиде да подпише заповедта си за назначение. Юлия Винер е толкова смаяна, че отначало приема съобщението като първоаприлска шега. Оказва се сбъднатото обещание на проф. Стоянов. Огромният й потенциал е оценен и започва да се разкрива с бързо темпо. Защото Юлия Винер е талантлива, музикална, артистична и трудолюбива, макар да обичаше да разказва, че е избрала пеенето, защото не изисква часове на упражнения и свирене. Много бързо и стабилно тя се утвърждава в големия театър. И е сопраното, с което иска да работи всеки диригент, всеки режисьор. Започват десетилетия на много активна и плодотворна кариера. Повече от тридесет години тя няма сезон без участие в премиера. А и репертоарът й расте, особено ценена е като Вердиева и Вагнерова певица, както и в тежкия руски репероар. За пример: в десетилетието 1954 до 1964 година тя пее с огромен успех Леонора, Аида, Дездемона от „Отело”, Елизабет от „Дон Карлос”, Виолета от „Травиата”, Сента от „Летящият холандец”, Тоска, Дона Анна от „Дон Жуан”, Ярославна от „Княз Игор”, Лиза от „Дама Пика”, Елена от „Момчил” на Пипков.

Юлия Винер-Ченишева беше царствена и красива на сцената, умееше да носи и да се движи елегантно с богато украсените си тежки костюми, винаги имаше поведение съответстващо на епохата и стила на произведението. Гласът й се лееше свободно извайвайки образа с много фини нюанси, с отлична техника и дарба да пее разкошни пианисими и никога не скъса, не изпя грозен висок тон. Като свидетелство за всичко това са многото записи в Златния фонд на БНР, грамофонни плочи издадени от „Балкантон”, както и филми и записи в Националната телевизия.

Юлия Винер влизаше в операта като в храм, уважаваше колегите си и винаги се интересуваше от младите. В продължение на 34 години тя е неоспоримата примадона на Националната опера. Паралелно с дейността си в нея, гастролира из цяла Европа, в Китай и Монголия, самостоятелно и със състава на театъра. Многобройни са участията й в концерти с различни български и европейски камерни и симфонични състави. От 1961 година в продължение на 15 години е постоянен гост-солист и на прочутата на Берлинската Щатсопера, в която изпълнява много роли на немски език.

Едва 35-годишна е удостоена със званието „Народна артистка” и лауреат на Димитровска награда – в епохата най-голямо признание за художествени постижения.

Посветила бе живота си на сцената и й се отдаде докрай. Държеше на реномето си и не допусна никога провал или небрежност. Казваше, че всичко за което е мечтала го е постигнала. В това отношение беше наистина щастлив човек.

Ето едно изказване на Юлия Винер-Ченишева, което лаконично представя голямата певица и достойния човек:

„Аз съм поразглезена от певческата си съдба: никога не съм пяла нещо насила. Може би съм се разминавала с някои роли, например Манон Леско, която у нас така и не се постави, а съм искала да пея в тази опера. Но, общо взето всичко, което съм мечтала съм изпяла. Празника на изкуството трябва сами да си го създаваме!”.