В ерата на съвременните технологии, когато представите за пространство и време придобиват други измерения, хората стават все по-отчуждени. Благодарение на комуникациите, разстоянията вече не са пречка, но въпреки това все повече хора потъват в самотата си. Вече не познаваме съседите си, а срещите с близки и приятели са изместени от безкрайни разговори по мобилния телефон или в интернет. В надпреварата за материални придобивки, търсене на комфорт и икономическа стабилност, духовните ценности сякаш отстъпват на заден план. Според отец Добромир Димитров от църквата „Св. Великомъченик Мина” във Велико Търново тези динамични процеси подлагат на съмнение вярата в институциите, променят моделите на поведение, а в същото време хората непрестанно търсят цел и смисъл на съществуването си.
„Настъпва криза в семейството – казва отец Добромир. – Безразборните връзки, формалното отношение към околните уморяват човека. В него се поражда духовен глад. Това инстинктивно го тласка да търси исконното, вечното. В критични ситуации, когато сме изправени пред неизбежното, си задаваме въпроса за Бога и за Неговата помощ. Много хора си признават, че търсят Божията подкрепа, когато се случи нещо. Според мен това е положителното – да търсим Бога, когато се нуждаем от Него. Ако това е нашият начин на живот, ние Го търсим постоянно и изграждаме двустранна връзка. Много от нас имат някакво абстрактно понятие за Бога, че това е енергия, висша сила отвъд. Християнството обаче показва, че Бог е личност, приела човешки облик. Той е избрал да стане един от нас, да живее сред нас, да възкръсне заради нас, да вземе нашата човешка природа. Да общува с нас лице в лице, а не посредством някакви магични действия. Затова мисля, че човек, който открие това общение, намира своите търсения в живота и подрежда критериите си по важност и смисъл.”
В християнските представи Църквата е общност, в която присъстват събраните по покана на Господа. „Това е една жива общност, в която хората се познават”, отбелязва богословът. Според него Църквата е семейство. Когато редовно ходим в храма, откриваме познати лица, с които общуваме, а понякога се сприятеляваме. Големите празници се превръщат в нещо като припознаване на християнството като обществена религия. Религиозно чувство има във всеки човек. Да отидеш в храма и да запалиш свещ, да кажеш някоя молитва, е нещо обичайно, но в същото време е повърхностно изживяване на вярата:
„Друго е важното, това да останеш и да се включиш в живота на общността – казва отец Добромир. – То е нещо като живота на едно семейство. Не бих определил като здрава тази общност, в която хората не се поздравяват. Хората, които идват спонтанно от време на време в храма, трябва да видят любовта в църковната общност и да поискат да станат част от нея. Затова енориите са силни, когато хората се познават и живеят в един ритъм. Слава Богу, у нас има такива и това трябва да стане във всяка една енория. Църквата не бива да бъде смятана за магазин за религиозни услуги или институция със строга йерархия. Тя преди всичко е жив организъм и нека да направим така, че хората които идват, да намират смисъл да останат. А те могат да останат, когато ние се превърнем в една голяма прегръдка. Свещениците да бъдем прегръдка, която утешава, но не заклеймява, а се опитва да направи живота по-лек. Това пише и на иконата на Христос на иконостаса: „Дойдете при мене всички отрудени и обременени и аз ще ви успокоя.” Ние идваме в храма да си починем от нашите нервни сривове, да се освободим от греховете си, от миналото, с което често не се гордеем. Всеки, който погледне вътре в душата си, вижда това чувство за вина, което човешките взаимоотношения неминуемо пораждат. Цялата тази безнадеждност, която е обхванала българина, според мен е именно заради липсата на вяра. Нихилизмът, който ни задушава, се е превърнал в някаква обществена невроза.”
Според отец Добромир вярата не може да бъде идеология:
„Трябва просто да се довериш на Бога, на другия човек. Човек трябва да вярва. Ние ставаме сутрин с вярата, че днешният ден ще протече по определен начин. Вярваме, че децата ни ще бъдат добре. Когато отиваме на лекар, вярваме, че той ще ни помогне. Вярваме в лекарството, което приемаме. Вярваме, че отвъд всяка безнадеждност трябва да има вяра. В Църквата вярваме, че сме свободни от смъртта, че ще бъдем отново с онези, които обичаме. Вярваме, че Христос е с нас и непрестанно ни очаква и пребъдва с нас. Това е истинската вяра. Когато я имаме, ще изчезнат всички притеснения, всички обвинения, тогава ще дойде и смирението, и надеждата, и ще имаме сили за нормален живот. Бог не иска нещо пряко силите ни – напротив, Той иска да сме щастливи и да живеем добре. Истинският смисъл като търсене на ближния и Бога потвърждава заповедите, оставени от Христос. Тези, в които се проявява Спасителят – да обичаме Бога и ближния. Тогава наистина животът ни ще се промени.”
Датата 23 октомври, която запознатите с македонските дела свързват с основаването на ВМОРО/ВМРО преди 131 години в Солун, вече 17 години се чества в Северна Македония като държавен празник и е неработен ден в страната. Тази несъмнено важна за..
Наричат Никопол "градът на вековете" заради неговата хилядолетна история. Той възниква като селище още през 169 г. по времето на римския император Марк Аврелий. През 629 г. византийският император Никифор III Фока преименува града на Никополис, което..
Дали сред експонатите в музеите могат да попаднат и някои фалшификати, дотолкова добри, че да не отстъпват на оригиналите – по тази тема се носят слухове и се правят спекулации, но в момента цяла поредица от исторически фалшификати гостуват като..
Преди 105 години, на 27 ноември 1919 г., в парижкото предградие Ньой сюр Сен е подписан договор, който официално слага край на участието на България в..