Днес се прощаваме с Джоко Росич – любимия на поколения българи киноартист, изиграл десетки запомнящи се роли в много от шедьоврите на българското кино. Той ще остане завинаги в сърцата и спомените ни заради огромния си талант, но и заради своята мъдрост, която не спираше да споделя с всички нас.

Каубоят на българското, сръбското и унгарското кино, актьорът с най-запомнящ се глас пое към залеза седмица преди да навърши 82 години. Джоко Росич е издъхвал 30 пъти във филмите, в които се е снимал. Този път на живо, без право на втори дубъл, го застигна на 21 февруари. Любимецът на милиони може да бъде описан само с една дума – необикновен. Защо точно „необикновен”, ще каже някой? Защото дори само рождената му дата – 29 февруари, подсказва за необикновения живот на един магичен българин със сръбски корени или сърбин с български корени. По настояване на майка му Джоко Росич бил записан, че е роден на 28 февруари, за да има рожден ден всяка година. Роден през олимпийската 1932 година, която била високосна, в семейство на учители, Джордже Мирко Росич емигрира в България на 19 години по политически причини. Родолюбец до мозъка на костите си. Българско гражданство получава чак през 2002-а след 50-годишно пребиваване в страната.

Първите си стъпки прави като журналист в БНР, в Радио България – тогава „Предавания за чужбина”. Нашият „Златен фонд” пази спомените му:

„Постъпих в Радиото на 19 години и половина. Бях редовен студент по икономика и бях щатен в Радиото. През деня следвах, а следобед си работех в редакцията. Бях преводач-говорител в предавания за Югославия доста време. След това бях редактор в Централна редакция, която правеше материали за всички езици, на които излъчвахме. В „Предавания за чужбина” беше пълно с много кадърни хора, защото работа можеха да вършат онези, които перфектно знаят езиците. А те бяха интелектуалци. Затова от „Предавания за чужбина” има и доста дисиденти. Ако се погледне от днешната гледна точка, ние сме правили пропаганда на една партия или на един режим, но аз не се срамувам от нито един ред, който съм написал по онова време”.

За Джоко Росич 17-те години, прекарани в „Старата къща”, са най-хубавите от неговия живот, но приключват с огорчение:

„През есента на 1968 г. след събитията в Чехословакия, тогава се наричаха контрареволюция, в Радиото бе направена чистка. Аз по това време бях югославски гражданин. Бяха казали, че не може чужд гражданин да бъде в Радиото, макар че в „Предавания за чужбина” беше пълно с чужди граждани. Предполагах, че няма да се отнесе до мен, защото аз бях перфектен работник. Не си спомням точно, но през 60-а, или 61-а получих годишната награда на Радиото за най-добър материал. Но три месеца след като изгониха мен, това се случи и със съпругата ми Лиляна Лазарова, която работеше в Музикална редакция на „Предавания за чужбина”. Нейното единствено провинение беше, че е моя съпруга”.

Докато е работил като журналист в Радиото, от началото на 60-те години на миналия век, Джоко Росич снима седем филма. Първоначално той отказва поканата, защото е имал написани няколко новели и една повест, получила одобрението на известния поет Павел Матев. Филмовият живот на Джоко Росич започва благодарение на тогавашния директор на Радиото Мишо Николов, който е получил въпросната покана от киностудията и го съветва да опита. Начинаещият актьор си взема неплатен отпуск, снима и се връща в редакцията. И така можеше да продължи десетилетия, защото Джоко си е милеел за работата в Радиото, създал е истински приятелства и се е радвал на обичта на колегите си. След четири години митарстване, защото името му е в „черния списък”, той е назначен като щатен актьор в тогавашната Студия за игрални филми. За половин век екранен живот Джоко Росич блести в над 110 ленти, сред които са вечните му роли в „Сватбите на Йоан Асен”, „Хан Аспарух”, „Капитан Петко войвода”, „Време разделно”. Участва с огромен успех в редица унгарски и сръбски продукции. Запомнящи се са двете екранизации по Карл Май „Прерийният ловец на Мексико” заедно с Гойко Митич. В последните години участваше в „Прима примавера” на унгареца Янош Еделени, в „Тувалу” на германеца Файт Хелмер, във френската продукция „Версенжеторикс” с Кристоф Ламбер и Макс фон Сюдов. От държавните отличия в неговата колекция блестят орден „Кирил и Методий” първа степен и „Златен век” – за големи заслуги към българското кино. Преди четири години в Будапеща бе удостоен със специална награда за принос към унгарското кино. Най-голямата любов на рицаря Росич след жените бяха конете, които символизират свободата на духа. След 35 години на стремето, той вече язди мустанг из небесните прерии в по-добрата, според надеждите ни, Вселена.